Приказката за стария стол - поучителна история
Разказ от Н. Чипнан, (текст, адаптиран от оригинал от 1907 г.)
На площада на големия град имаше театър. Сякаш не се различаваше от всички други големи театри. Както отвътре, така и отвън тя беше луксозно украсена, а на сцената й се изнасяха красиви пиеси.
Тези, които идват от други държави и градове и изобщо всички, които не знаят какво се случва, няма да забележат нищо, когато са в театъра. Междувременно в него имаше една особеност, която обаче всеки жител на града знаеше отлично. А градът беше голям.
Работата беше там, че в театъра, на първия ред пред сцената, на най-хубавото място имаше луксозен стол. Беше толкова прекрасно и меко. Дръжките бяха направени от слонова кост, а тапицерията беше истинско кадифе.
Креслото беше толкова луксозно, че един важен китайски сановник, който инспектираше театъра, пожела да седне на него. А това вече означава много, защото сановникът е бил толкова благороден, че дори не е стъпвал по пода или по голата земя. Слугите винаги вървяха пред него и постилаха дълъг мек килим. Когато мина през един килим, друг лежеше готов и така беше през целия път. И втори път по същия килим не можа да мине сановникът. Той беше твърде важен за това. Килимите винаги са били в изобилие, тъй като всеки жител на провинцията, управлявана от благородник, е трябвало да донесе килим в определено време. И имаше много жители.
Можете да прецените какъв е бил столът, ако самият сановник е искал да почива на него. Но благородникът беше сдържан и секретарят на посолството, с почтителен ужас на лицето си, каза нещо на господаря си на китайски.
„О!“ – каза сановникът и като кимна с глава, се отдалечи от стола, след което се отдръпна толкова бързо, че дясната четвърт на лявата пета падна не на килима, а на пода. Във всичкотова никога не се е случвало на сановник и, разбира се, тук е виновен по-младият килимар, който не е отгатнал душевното състояние на господаря си. За това слугата трябваше да изкара две години без коса и пет години без да докосва храна от лястовичи гнезда. И също беше мило.
Сановникът, след разговора със секретаря, бързо, толкова бързо, че едва имаха време да постилат килимите, отиде с цялата си свита горе, на най-високия етаж на галерията, някъде отстрани, в ъгъла. Там, на най-лошото място в целия театър, стоеше малка пейка. От него се виждаше само малък ъгъл на сцената и оркестърът се чуваше трудно. Пейката беше твърда и неудобна, но си личеше само, че много хора седят на нея, защото горната дъска беше съвсем тънка.
Щом сановникът се приближи, веднага седна на пейката, без дори да попита от какво дърво е направена. Но истинските сановници сядат само на най-скъпото дърво.
Долу, до креслото, лицето на благородника изразяваше страх, тук лъхаше гордост и достойнство. Цялата свита гледаше почтително господаря си.
За всички изпълнения пейката беше оставена предварително за благородника. Наистина, той не видя почти нищо на сцената, но от друга страна знаеше, че цялата публика в театъра разправяше, че високопоставеният е горе и всички вестници го написаха.
Така че това бяха специалните места в театъра. И основното не беше в стола и пейката, а в това, че и двете имаха надписи. Кой ги е написал, остава неизвестно. Професорът по древна история обаче публикува цяла докторска дисертация, в която твърди, че надписите са направени или в епохата на цар Протопомп 1-ви, или по време на Протоклет 6-ти, и са живели много дълго време. Професорът получи необходимата степен, но година по-късно се появи нова дисертациямлад асистент, който твърди, че нито Протопомп 1-ви, нито Протоклит 6-ти действително съществуват. Така че остава неизвестно откъде идват тези надписи.
Това е написано. На фотьойла: "Който седи тук, на това място, е последният глупак." А горе, на пейката: „Който седи тук, е най-умният човек на света“.
Нито един човек не би се осмелил да седне на прекрасен стол. Веднъж един американец дойде в града. Известно е, че всички американци са богати, а освен това обичат да залагат. Наистина, американецът назначи голяма сума, такава, че човек може да купи десет наследствени абонамента за операта. Тези пари трябваше да ги получи този, който седи на стола.
Вечерта на представлението всички се запасиха с морски бинокли, за да видят по-добре лицето на един смел човек. Фабриката за морски бинокли изпрати и на американеца, и на губещия по един бинокъл в знак на благодарност. Те увериха, че вътрешното стъкло на тези два бинокъла е направено от дефектен материал, но това е казано, разбира се, от зли хора.
Преди първото действие в залата влязоха американецът и губещият. Сякаш по магия приказките и шумът в театъра секнаха. Настъпи такава тишина, че можеше да се чуе как бие сърцето на губещия. С бавни крачки той се приближи до стола и беше готов да седне. Но изведнъж очите му паднаха върху надписа и със силен вик: „Не, няма начин!“, Губещият избяга от залата. А горе, по това време, в галерията, петима души се караха за една малка грозна пейка.
Американецът си тръгна с пари и бинокъл, а на губещия остана само бинокъл. Казват, че горкият човек така и не успял да влезе в операта до края на живота си.
Мина много време и никой не смееше да заеме най-доброто място в театъра. Не беше толкова просто, мастилото върху надписа беше твърде вкоренено и те продължават от древни времена.
Животът на града си вървеше както обикновено, историята на американеца вече започваше да се забравя, а столът оставаше празен.
Кой е авторът на тази пиеса, не е известно. Авторът не се обяви. Не помогна дори фактът, че старшата миячка на кмета беше кръстница на младшата прислужница на директора на театъра. Самата кметица слезе в кухнята, за да говори с миячката си. Самата тя влезе в кухнята, защото не можеше да пусне миялната машина в стаите на господаря. Паркетът в тях беше толкова звънлив, че само нежни хора можеха да ходят по него. От простите се допускаха само лакеи, добре, и те все пак ходят с леки ботуши.
Денят на първото представление най-накрая настъпи. В залата светлината беше намалена и пред публиката се отвори светла сцена. В това време долу, в тъмния партер, се появи мъж и бързо отиде на първия ред. Мястото, към което той се движеше неотклонно, се оказа вече заето и навсякъде наоколо седяха хора, само кресло за глупак остана свободно. Без да се замисли, мъжът седна на него. Театърът беше тъмен и никой от публиката не забеляза нищо. Дори хората на съседните седалки не видяха, че столът е зает, тъй като целият театър гледаше към сцената.
И изведнъж из тълпата се разнесе шепот на недоумение. Започвайки от щандовете до самия връх на галерията, всички замръзнаха в някакъв ступор. Един мъж стана от стола на глупака и се поклони на публиката, очите му горяха от триумф.
— Но не е глупак! - извика отгоре онзи, който седеше на пейката за умните.
„Колко лесно беше да я съборя“, казаха хората, „все пак столът е най-доброто място в театъра и колко време е бил празен.“
И по това време отгоре летяха чипове. Те бяха фрагменти от неизползваема пейка. Счупиха го последните двама, които се скараха за него.