Прочетете безплатно книгата Сребърната сватба на полковник Матов (сборник) - Людмил Стоянов
Автор на книгата: Людмил Стоянов
класическа проза
Текуща страница: 1 (общата книга има 32 страници)
Людмил Стоянов - писател и човек
Литературното наследство на българската писателка Людмила Стоянова (1888–1973) е богато в идейно-художествено отношение и жанрово разнообразно. Поет и прозаик, критик и драматург, публицист и преводач, той оставя книги, пропити с идеите на хуманизма и борбата за най-светли идеали. Повече от шест десетилетия участва активно в литературния живот. Творческият му път е сложен и противоречив. Навлиза в литературата в началото на този век като поет символист, а след това стига до реалистичното изкуство и утвърждаването на принципите на социалистическия реализъм. Людмил Стоянов дълбоко съчувства на обезправения и унизен български труженик, а след това става борец против реакцията и фашизма, един от активните градители на културата на народа, социалистическа България. Този виден деец на българската култура в родината си и на международни форуми винаги е защитавал напредналите национални традиции и духовни постижения на българския народ; той допринесе литературата и културата на България да заемат своето достойно място в съвременния свят. Съветският народ винаги намираше в него голям приятел.
През 1905 г. Л. Стоянов се озовава в столицата и се пробва като литературен деец, като се изявява във вестниците с рецензии, преводи и първи поетически опити. Хонорарът е нищожен, условията са тежки, но интересът към литературата е толкова голям, че той и новите му приятели Д. Дебелянов, Х. Ясенов, Е. Попдимитров, станали по-късно видни български поети, са готови да пренебрегнат материалните блага. Всички те погледнахалитературното поле като особен свят, далеч от суровата реалност, всички се смятаха за „Колумбове на неоткритите светове“ и бяха увлечени от Бодлер, Маларме и Блок. Субективно те искаха да се противопоставят на околната среда, но обективно се оказаха пленени от естетизма и символизма. Първите стихосбирки на Л. Стоянов „Видения на кръстопът“ (1914), „Меч и слово“ (1917) са създадени в духа на традиционната българска символика с тъгата на „неудовлетворена душа“, тайнствени предчувствия, мотиви за самота, тъга и безнадеждност.
Краят на Първата световна война води до пълен крах на националистическата политика на българските управляващи среди. В страната се разгръща мощно революционно движение, което дава живот на възхода на българската революционна литература. Л. Стоянов сега виждаше по нов начин заобикалящата го действителност. „Паднах от облаците на романтизма“, пише той, „и бях тежко наранен ... От върха на„ кулата от слонова кост “паднах в дивата природа на суровата и неумолима реалност.“ Точно по това време, казва той, той започва да отхвърля бронята на „идеализма“ и „божественото вдъхновение“, за да „се достигне до положителното и трайното: истината“. Тази истина обаче не му хрумна веднага. Очертаващият се обрат във възгледите на писателя и неговото творчество в началото на 20-те години се проявява по различен начин в разностранната му дейност.
В най-голяма степен новото си пробива път в прозата му, към която се насочва веднага след войната. Това са портрети на познати хора и скици на преживени събития. Характерите и действията на хората тук са много надеждни. Това се забелязва например в такива известни и популярни истории като Хатидже (1922) и Милостта на Марс (1923).
Краят на 20-те години може да се нарече времето, когато Л. Стоянов завършва прехода към реализма, когато тойпо време на бушуващата фашистка реакция в България той става изразител на интересите на широки народни кръгове и се включва активно в обществения живот.
В началото на 30-те години фронтът на революционните писатели в България се разширява и укрепва. Нови ярки творби представят Г. Караславов и О. Василев в прозата, X. Радевски, М. Исаев, а по-късно и Н. Вапцаров в поезията, Г. Бакалов и Т. Павлов в критиката. В антифашистката борба се включва и Л. Стоянов, който обединява около себе си прогресивни писатели и сътрудничи на писателите комунисти. Под негова редакция излизат антифашистките вестници "Щит" и "Литературен преглед", сборници с литературни произведения "Кормило" и "Прелез" ("Форд"). Тези издания позволяват на прогресивните писатели да публикуват своите художествени произведения и публицистични статии, насочени срещу реакцията и в защита на напредналите национални традиции. Същевременно те служеха за сплотяване на демократичните сили в страната и бяха барометър на националната демократична култура.
На страниците на споменатите издания, както и във вестниците „Мисъл и воля”, „Литературен глас” в началото на 30-те години се разгръща блестящият журналистически талант на Л. Стоянов. Той отговори на много въпроси, вълнуващи неговите съвременници и прогресивната общественост. Той пише с горчивина за задушаващата атмосфера в страната, където елементарните човешки права и свободи са потъпквани с невиждан цинизъм, където се възпява разрухата и се насаждат варварски нрави („Окованите хора”, „Вяра в победата”, „Протест срещу цензурата”). В тези условия писателят има смелостта да защити напредналите национални традиции и да призове своите съвременници за борба срещу фашизма („На борба срещу фашизма“).
Широката антифашистка и антивоенна дейност на Л.Стоянова го издига в редиците на най-изтъкнатите борци за мир. През 1935 г. представлява българските писатели в Париж на Международния конгрес на писателите в защита на културата и е избран за член на Постоянното бюро на Международната асоциация на писателите в защита на културата. Две години по-късно участва в международния конгрес на културата в Испания. На тези големи социални и културни форуми той се сближава с такива изключителни писатели като А. Толстой и А. Фадеев, А. Барбюс и М. Андерсен-Нексе, П. Неруда, Л. Арагон и А. Зегерс, с представители на различни литератури по света. Участието на Л. Стоянов в разнообразния обществен и литературен живот в страната и чужбина оказва най-благотворно влияние върху творчеството му. Следователно тридесетте години са най-плодотворните в неговото творчество. Още в началото на 30-те години той се обръща към героите от националноосвободителното движение на българския народ и създава исторически очерк за В. Левек и романизирана биография на Г. Бенковски. Привлича го личността на лидера на селската демокрация А. Стамболински, жестоко измъчван от нацистите през 1923 г., и му посвещава роман-хроника. В края на 30-те години излиза сборник с реалистични разкази „На фронтовата линия” и най-добрата му стихосбирка „Земен живот”. Но най-значимите произведения на писателя през това десетилетие са неговите разкази „Сребърната сватба на полковник Матов“, „Холера“ и „Махмед Сипай“, които твърдо влязоха в съкровищницата на националната литература и получиха признание далеч извън границите на България.
След Освобождението на България от фашизма широко се разгръща обществената и литературна дейност на Л. Стоянов, насочена към развитието на българската социалистическа литература и култура. Участва активно в преустройството на Съюзабългарски писатели и го оглавяваше няколко години. Л. Стоянов участва в създаването на нови литературни издания, развитието на критиката и литературната критика. Българската академия на науките го избира за свой редовен член, а повече от десет години ръководи Научноизследователския институт по литература. Писателят участва активно в движението за мир, като членува в Световния съвет на мира, представлява българската общественост на редица международни конгреси, избиран е за депутат в Народното събрание на България.
От младостта си превежда стиховете на А. Пушкин и М. Лермонтов. Резултатът от дългогодишните му усилия като преводач е публикуването през 1942 г. на Пълното събрание на съчиненията на М. Лермонтов в пет тома. Тук всички произведения на поезията, прозата и драматургията са преведени от Л. Стоянов. През същата година под негова редакция излиза Пълното събрание на съчиненията на А. Пушкин в десет тома, където повечето стихотворения и поеми са преведени от Л. Стоянов. Излизането на две такива големи издания в България в най-тежката за съветския народ година на Великата отечествена война беше важно културно и обществено събитие, напомнящо за неизчерпаемите духовни извори на съветския народ.
След освобождението на България от фашизма литературните ни връзки се разширяват и Людмила Стоянов създава много нови приятели сред различни националности, а пътуванията до Съветския съюз са значими за него всеки път с нови творчески открития. През 1956 г. А. Фадеев пише на Л. Стоянов: „Уважаеми Людмил Стоянов. Много, сърдечни благодарности за колекцията от статии, речи и писма. Особено се радвам, че обръщате толкова много внимание на нашата съветска култура и нашите писатели. Няма как да не ти благодаря от сърце. Разбира се, нито аз, нито моите другари имаме стари и най-добри приятели.никога няма да бъдат забравени. В края на краищата ние работим заедно с вас в една и съща област повече от четвърт век. Всички ние трябваше да преминем през и да издържим толкова много в живота си, но не се огънахме в борбата и с радост гледахме към бъдещето. Винаги съм бил горд и горд с приятелството си с човек като теб, скъпи приятелю Стоянов.
В тези думи намериха израз приятелските чувства на един от забележителните съветски писатели и дълбокото уважение на нашата литературна общност към Людмил Стоянов, писател и човек. Неговите творби, издавани неведнъж у нас на български и на езиците на народите на Съветския съюз, и до днес ни вълнуват със своята гражданственост и хуманистичен патос.