Прочетете книгата Куцо куче, автор Пашнев Едуард онлайн страница 1
СЪДЪРЖАНИЕ.
СЪДЪРЖАНИЕ
Едуард Иванович Пашнев
1. Буря. Домакин за един час. Плюшено куче.
Палубата под краката на Геленджик се люлееше като жива. Кучето се движеше бавно, сякаш се промъкваше, широко, като море, разперило криви лапи. Вълните се блъскаха в сейнера, политаха към сивото, тревожно небе и изтощени се хвърчаха на палубата със стон. Геленджик приклекна, затвори очи. Водата го сграбчи за опашката, за лапите, за ушите, повлече го настрани, той тромаво се вкопчи в гладката палуба, съпротивляваше се с всички сили. Сейнерът се изправи, преди да се наклони на другата страна. В този кратък момент кучето ставаше, бързо се отърсваше от рошавата си козина, правеше две-три колебливи крачки, след което отново клякаше и затваряше очи.
Обратният път от каката, където беше отнесен от водата, щом се наведе, до камбуза представляваше правилен зигзаг. Вратата на камбуза се отвори с нова пета. Оттам се появи дебел, ядосан мъж. Ръката му се протегна да затвори вратата. Кучето изскимтя жално.
- О, ти, горкият - учуди се мъжът - Какво си забравил там?
Беше готвач. Той, разбира се, имаше име, като всеки човек, и може би не само име, но и фамилия и дори бащино име, но Геленджик се отнасяше с презрение към всички имена. Хората са много непрактични. Те се помнят един друг по имена, фамилии и бащини имена, въпреки че би било много по-лесно да се запомнят по миризмата. В края на краищата, миризмата на борш, например, която готвачът винаги мирише толкова вкусно, с всичките ви желания, не може да бъде объркана с миризмата на моторно масло, която мирише на пазача доста поносимо, или с миризмата на тютюн, която капитанът усещаше през цялото време. Не, Геленджик отдавна нарича всеки на сейнера по свой начин. Моторист, весел и досаден човек - Моторно масло, капитан - Тютюн,привързан и приказлив готвач - Борш.
- О, ти, нещастник!
Борш избра момента и се притече на помощ. Вдигайки тежко куче в ръцете си, готвачът с няколко скока беше близо до камбуза. Но все пак в последната секунда вълна ги покри.
„Ах, по дяволите! Борш изсумтя. Проклет Нептун!
Геленджик пъхна острата си муцуна в ръката му и с благодарност го облиза с грапав език.
- Хайде - ядосано отхвърли Борш, - мотаеш се наоколо, когато не ти трябва. Кой глупак те пусна на палубата? Можеше да те отмият... Разбираш ли това, глупавата ти глава? Не разбирам?
Кучето гледаше виновно в очите на коку, от време на време, когато вкусно миришещият му приятел повишаваше глас, затваряше очи и лекомислено махаше с опашка. Той разбираше всичко. През краткия си живот Геленджик успя да види много хора. Сред тях имаше и такива, които ухаеха съблазнително, но най-добрият все още беше боршът.
Запознанството с хората започна веднага, веднага щом глупавото кученце проряза през тесни прорези, за да види. Първият, когото Геленджик видя, беше ниският и ядосан собственик на къщата, оградата, двора, плевнята и развъдника, в които кученцето живееше с четирима братя и една сестра. Собственикът веднага не хареса Геленджик. Не му хареса, че кученцето се роди с бяло ухо и бяло петно отстрани. По някаква причина собственикът се скара на кучето на съседа за това място, винаги мръсно бяло, неподдържано, с постоянен репей на опашката и нарече майка му, дългокосместа черна кучка с тъжно удължена муцуна, с лоши думи.
Месец и половина по-късно различни хора започнаха да идват в Геленджик, за да се запознаят. Те внимателно почукали на портата и когато собственикът ги пуснал, първото нещо, което направили, било да грабнат кученцето, да отворят устата му и да го погледнат. Кой знае какво са искали да видят там. И собственикът, вместо да забрани,тичаше наоколо и пищеше:
- Това петна ли са? Това са петната. Дори не можете да ги видите от разстояние. Направете две крачки назад и ще видите, че всичко е черно, просто бръмбар, посиняло. А за това, че това е чистокръвно коли и по бащина, и по майчина страна мога да гарантирам с главата си. Куче с висока нервна организация. Просто говори повече с нея, за да се развива. Музикант ли си. Така че тя ще пее с вас. Това е уникална порода. Ще ви кажа една тайна, има такъв писател Панферов - знаете ли? Той докара първото си коли от Англия в багажника на колата си.Невероятно родословие. В нашия град няма истински любители на кучета. Дайте им нещо по-грубо: булдог с отрязана опашка или вълкодав, но на тях не им пука за истинско интелигентно куче.
Собственикът говореше за малко крайморско градче, където няма истински любители на кучета. Може би беше Очаков, а може би не Очаков, дори най-вероятно не Очаков. Геленджик не знаеше в кой град е роден, защото имаше най-смътната представа за география.
Музикантът се оказа добър човек. С него беше интересно какво, с цялото си спокойствие, Геленджик не можеше да каже за съпругата на музиканта. Тя ги срещна в двора и дори, както изглеждаше на Геленджик, беше изненадана.
- Какво е? — попита тя презрително.
- Днес имаш рожден ден.
– И това четириного е подарък за вас. Известно куче. Чистокръвно коли. Кръстих го Геленджик. Наистина ли е оригинално?
„Оригинал“, каза съпругата. „Помислихте ли защо ми трябва вашето коли?“
- Мислех. Искахте куче.
- Плюш, разбираш ли, плюш! – изкрещя истерично съпругата.
Геленджик се сгуши уплашено под верандата. Съпругата изтича в къщата, а музикантът се изправи и седнастъпки. И тогава, в този тържествен, щастлив момент за кученцето, се появи Борш, който отиваше към сейнера.
- Слушай - каза музикантът, - имаш ли някога рождени дни?
- Искаш ли да ти подаря? Под верандата има чистокръвно коли. За бога, вземете го за себе си или го сложете някъде. Казва се Геленджик, бях му собственик само за час, щастлив собственик. Сега… — Той махна с ръка.
Кореместият кораб напомняше на Геленджик за двора, където тичаше с четиримата си братя и единствената си сестра. В средата стоеше къща с прозорци и врати, на места имаше различни интересни неща: две намотки въжета, лебедки, мрежи, кошници за риба. Само под краката им не беше земята, а дървен под. И земята, няколко кофи с пясък, Геленджик намери в трюма, в уединен ъгъл.
Морето изглеждаше огромно за Геленджик, като небето. Може би беше черното море, или синьото, или червеното, кучето не знаеше. Кучетата не различават цветовете. Светът за тях се състои от два цвята: черен и бял. Ако попитате Геленджик какъв цвят е яркочервеният домат, той ще отговори, че е черен. Разбира се, за нас, хората, свят, състоящ се само от два цвята, би изглеждал скучен, но кучетата са свикнали с него.
Още в първата седмица от престоя си на сейнера кучето разбра, че главният на кораба е Тютюн, че не обича, когато някой бездейства или му пречи по време на работа. Но Геленджик не можеше да се откаже от удоволствието да извади от водата заедно с всички мрежи с риба. Той също весело хвана въжето и се опита да го дръпне. Ако го изгонят ядосано, хващаше някого за гащите и го дърпаше. Геленджик вярваше, че помага за улов на риба. Каква риба, не го интересуваше: може би скумрия, може би херинга, може би есетра или кефал. Всички риби му се струваха еднакви,Той се отнасяше към всички риби със същото безразличие. Те бяха много хлъзгави и трепереха отвратително, когато ги докосваше с носа си.
Борш погледна часовника си.
— Тогава е време за вечеря? Пука ли ти за бурята, братко? Давам ти храна. Кучето си е куче. Раздрънча тенджерите. Нарича се условен рефлекс. Времето е дошло и му служи. След акад. Павлов ние знаем всичко за вас, за кучетата. Нищо чудно Павлов да ви издигне паметник на кучетата. Не сте чували? Е, защо ме гледаш, сякаш разбираш нещо? Говоря ти като човек, но ти нищо не разбираш. Просто направете очи, преструвайте се, че разбирате.