Прочетете онлайн книгата Какво държи света от Мерас Ицхак, страница 1
СЪДЪРЖАНИЕ.
СЪДЪРЖАНИЕ
НА КАКВО СТОИ СВЕТА
На четири слона?
На могъщите рамене на мъжете?
Какво държи света?
Аз не съм съдия, тя не е подсъдима. Аз просто задавам въпроси, тя отговаря. И въпросите може би не са като в съда, защото аз не съм съдия, а тя не е подсъдима.
Всъщност дори не си говорим. Питам с очи и тя разбира. Тя мълчи през цялото време, но аз прочетох отговора в очите й.
- Вашето фамилия, име, бащино име? Тя отговаря.
- Кога и къде си роден? Отговори.
Възможно ли е да убиеш човек?
Можеш ли да прокълнеш света?
продължавам да питам.
Имам много въпроси към нея.
Тя винаги отговаря.
Прочетете нейните отговори.
„Не“, отговори тя, „вината беше моя.
Калдъръменият пазар беше осеян с парчета сено, слама, парчета хартия и конски ябълки.
Тя седна на голям камък, стисна вързопа си в ръце и вдиша миризмата на сено и тор. С все още влажни очи тя се огледа, отново, за сетен път, видя пред себе си просторен пазарен площад, магазин с надпис „Манифактура“ и червената кула на църквата, извисяваща се в далечината.
Тя беше в църквата.
На мегдана, на един камък, той отдавна седи.
Може би да отидете до магазина?
Да, определено трябва да отидете до магазина и то бързо, в противен случай ще затвори и тогава няма да има къде да отидете, изобщо няма къде.
Тя набързо оправи дебелата пшенична плитка, която лежеше тежко на главата й, закопча я по-здраво, закопча каишките на кафявите си обувки.
Трябва да побързаме, иначе магазинът ще бъде затворен.
Пазарният ден свърши.
Последната каруца весело се търкулва от площада. Obock узрява, размахвайки краищата на юздите, неестетичноразрошен мъж.
— Но-о-о! Но-о-о, бай!
Защо рошавият селянин не се качва на каруцата? Защо е страхливо отстрани?
Може би е по-сръчно да бяга така, подпрян на леглото на количката, може би е по-лесно. Той, видите ли, продаде прасе, дузина яйца и какво добро и просто се напи на кредит.
— Но-о-о! Но-о-о, бай!
Явно му е лесно и сръчно да тича до количката, облегнат на лехата.
Трябва да побързаме, иначе магазинът ще бъде затворен.
Тя избърса праха от обувките си с длан. Отначало леко избледняха, а след това изведнъж засияха. За нищо, какво ли, цял път е тропала боса, девет километра? По бримките - роса, по пътя - прах. Но в покрайнините на града тя изми краката си, обу нови обувки. И не може да се каже, че вече е носено два пъти.
Първият път, когато сложих обувки, беше, когато отидох в имението Бернотас, отидох да търся Антанас. Първият път. Татко не издържа - планираше отдавна - донесе кафяви обувки от града, внимателно ги постави на пейката и тихо, без да поглежда дъщеря си, каза:
- Вземи, вземи. Не ходете боси по пътеката.
Така се обух за първи път, като отидох да търся Антанас.
Тихо, без да бърза, тя мина през ливадите до портите на имението, обу кафяви обувки, а след това се хвана за глинена кана, която съхнеше на оградата, зарови чело в хладната му страна и затвори очи.
Никога преди не беше ходила при семейство Бернота. Не посмях да отворя портата.
Гъската се изкикоти, надуши непознат, а зад него цялата гъша орда. Кучето излая дрезгаво.
Беше събота, ден за баня. От хижата идваше шумът, глъчката. Вижда се, че са погълнали картофена баба, измита със студено мляко, заквасена сметана и може би нещо по-силно.
Тя чакаше тихо, с наведена глава и затворени очи, толкова тихо, колкото вървеше тук, към това имение, през полетата иливади.
Гъските викаха сърцераздирателно, кучето клякаше все по-ядосано - все пак поне някой трябва да излезе! Би било хубаво, ако излезе. Мили Боже, нека самият той, Антанас... Пресвета Богородице, милостива майко... Само той, и никой друг.
- Хей там? Кой дразни кучетата? Той! Сам си тръгна, Антанас.
Тя вдигна глава и той видя.
И двамата стояха мълчаливи.
Антанас сви рамене и тя си помисли, че сега той ще се обърне, ще влезе в колибата и никога повече няма да излезе, колкото и да останеш тук по-късно, колкото и да дразниш кучетата, птицата.
Той се приближи. Застанах до оградата, после отключих портата и излязох. Висок, широкоплещест, току-що изкъпан, с широко разтворени гърди и като се облегна на оградата, вече изскърца.
Той погледна надолу към нея и тя вдигна глава, без да знае какво да каже.
- Ти си добра жена, по дяволите... Той я хвана за ръката, дръпна я към себе си.
- Справяш се, а? Тя не се съпротивляваше.
„Може би можем да легнем още веднъж?“ Антанас се ухили.
Най-накрая тя взе решение. Тя се изплъзна от ръцете му, погледна надолу, така че и той да погледне - видя я нова