Прочетете Тринадесетата булка онлайн от Милена Завойчинская - RuLit - Страница 13
- Скъпи животни. - прочистих гърлото си. - Да отида ли в двореца? Аз съм една от булките на императора, честно казано. Просто ме загуби. Пропуснете, моля?
Животните, които приличаха на кучета, се спогледаха, изправиха се и започнаха да ме заобикалят. Единият започна да влиза отзад, а вторият започна бавно да се приближава към мен отпред. И тук най-накрая се уплаших и се приготвих да изкрещя отново и да извикам Хилар на помощ, ако внезапно нападнат. Но животните не проявиха агресия, лицата им бяха спокойни. Приближилата ме отпред внимателно ме погледна в очите и насочи погледа си към лявата ми ръка, с която държах колана на чантата. Аз също примижах към ръката си. Пръстенът търси ли нещо? Бавно пуснах колана, обърнах ръката си към звяра с обратната страна и разкопчах пръстите си, показвайки пръстена на булката. Тя го огледа внимателно, размени поглед с втория звяр, който стоеше зад мен и като се обърна към двореца, закрачи напред. Това покана ли е? Стоях, без да смея да мръдна, тъй като зад мен имаше втори звяр. Но той, без да чака да мръдна, просто ме бутна рязко с муцуната си под задника и като се има предвид, че тези малки животни са само малко по-малки от мен, той даде ускорение старателно. И така, под ескорт, стигнах до двореца.
Стигнахме до двойните врати на двореца и замръзнахме. Вратите бяха високи, красиви, резбовани, а в средата на всяка от тях беше закована медна глава на дракон, стиснал в зъбите си цвете като роза. Това цвете трябваше да почука на вратата като чук. Почуках и аз и зверовете замръзнахме в очакване. Няколко минути по-късно, когато вече бях решила, че е време или да почукам отново, или тук няма никой, вратите се отвориха и на прага се появи висок, внушителен мъж.
- Лира? Той повдигна изненадано вежди. - Кой си ти ина кого? - той обърна въпросителен поглед от мен към бруталните ми спътници.
„Здравей, лорд“, сетих се, че така е прието да се обръщат към мъжете тук. „Аз съм една от булките на императора. Само аз се преборих с група от ... ъъъ ... групи, т.е. Мога ли да вляза, вали, знаеш ли?
Той се отдръпна настрани, за да ме пусне да вляза. Животните, като видяха, че влизам вътре, също изтекоха и застанаха зад мен, а човекът затвори вратата след нас.
- Чакайте, ще докладвам - той кимна величествено и си тръгна, а ние останахме да стоим и да цапаме мраморния под с течаща от нас вода.
Подът беше впечатляващ, мраморен, бял с малки черни ромби по кръстопътя на плочите и вероятно много хлъзгав. Поне на токчета с метални токчета не бих рискувала да тичам по него. А и самата зала беше впечатляваща. Е, или съм толкова впечатляващ, защото никога не съм бил в дворци, така че сега всичко ми хареса и всичко беше интересно. Стени, облицовани до средата с панели от тъмно дърво и светли отгоре, чифт рицарски доспехи в ниши, подови вази, кръстосани алебарди, висящи на стената, широко стълбище на горния етаж и няколко прохода към други стаи. Има лампи по стените, но все още не разбрах принципа на тяхната работа. Не електричеството, това е сигурно, но не и живият огън на свещи или факли. Минаха минута, две, три. Беше неудобно да стои, мокро и ужасно студено. Цялата ми кожа вече беше покрита с гъши и се сви, но никой не дойде при мен.
- Аз съм вода, аз съм вода, кой ще ми говори - запях полугласно, разглеждайки мокрите си маратонки. - И тогава моите приятелки, пиявици и жаби, уф, какво отвратително нещо, т.е.
Зверовете слушаха с интерес и се приближиха до мен, гледайки ме в очите.
- И аз съм лято-а-ат, и азлети-а-а, и аз искам да лети-а-ат, - завърших с въздишка, спомняйки си за Хилар.
- Браво. Ти също пееш - внезапно се разнесе подигравателен мъжки глас и леки аплодисменти.
Отметнах глава и срещнах ироничния поглед на висока млада брюнетка в тъмносин костюм, състоящ се от панталон с волани и дълга жилетка, бяла риза с бухнали ръкави, разкопчана на яката с няколко копчета. Дългата му коса беше прибрана на висока опашка, разкриваща лицето и ушите му, едното от които имаше голяма обеца.
- О, и аз те познавам, здравей - разкъсах се в усмивка. - Помниш ли ме? Ти ме спаси преди четири години и половина.
- Нещо не си спомням да съм спасявал младата вода или по-точно русалките - погледна ме той скептично.
— Хм — намръщи се брюнетката. - Тоест, искаш да кажеш, че ти ... - той направи такова движение с ръцете си, сякаш беше изтеглил голяма топка във въздуха, - това ли е ...?
- Хм, - поколебах се, - Ами, нещо като - и кихнах оглушително два пъти подред.
- М-да. Внезапно. И къде беше през всичките тези дни, може ли да попитам? Всички останали булки вече пристигнаха и се настаниха.
– Е, тук съм... Полетях малко. С дракон, - кихнах отново, но успях да покрия устата си с длан. И той ме доведе. Защо дори не ме потърсиха? - Обиден съм. Освен това е студено и мокро. Много.” Кихнах отново. - Мога ли някак си да се стопля, иначе май се разболявам?
- Ескортирайте лира в стаята и й помогнете да се настани. И я дай една студена отвара - изсумтя брюнетката и каза това на неизвестност. - Лира, добре дошла, настани се. Ако имате нужда от сухи дрехи, питайте, ще ви изберат размер. Вечерята е след няколко часа, всички останали булки ще слязат, вие също ще бъдете поканени. Надявам се до този моментвече ще дойдеш на себе си след пътя, - той кимна, обърна се и си тръгна, а човекът, който ми отвори, веднага доплува на негово място.
Икономът, както разбрах, беше той, се приближи до нашата мокра група, отвори вратата и се обърна към зверовете: Благодаря ви за услугата. Свободен си, лирът ще се погрижи.“ Той отвори вратата и зверовете се измъкнаха. - Лира, моля те да ме последваш - той вече е към мен.
Отведоха ме на втория етаж и, пляскайки и мачкайки мокри маратонки на килима, стигнах до стаята, която ми беше определена. Ех, камериерките няма да се зарадват да ме видят, това е сигурно. Зад мен имаше мокри, мръсни следи от стъпки по тъмния черешов килим, което ме смути ужасно много, но икономът не се разтревожи, така че и аз се отказах. Стаята, в която ме въведоха, беше доста просторна. Не беше отрупано с мебели, но като цяло всичко, от което се нуждаете, беше на разположение - голямо легло под бежово покривало, тоалетка с огледало и прикрепена тахта, малък уютен диван, просторен гардероб с огледална врата, кръгла маса до прозореца и стол с висока облегалка. Харесва ми. Нищо излишно и претенциозно, но много симпатично и леко.
- Лира, банята е зад тази врата. Настани се удобно. Сухите дрехи ще ви бъдат донесени след малко. Искате ли нещо за ядене? Икономът беше любезен, но не раболепен.
- Искам ли горещ чай, ако може? - треперех. - И тогава ми беше съвсем студено. И нещо за настинка, не бих искала да се разболея.
Икономът кимна и си тръгна, а аз влязох в банята. Господи, вана, топла вода, сапун, шампоан, пяна. О-о-о, щастлива съм. И цивилизацията, каква радост, без дървени вани, а най-емайлираната вана с крака във формата на лъвски лапи и кран с топла и студена вода, което е недвусмисленопоказа, че в този рай има течаща вода. И дори, ето едно чудо, тоалетна чиния с резервоар зад преграда. Каква хубава история, има и дракони, водопровод и канализация и те не се изключват взаимно.
След като се стоплих, измих, измих добре косата си, излязох от банята. В спалнята чайник с горещ чай вече ме чакаше на масата, а чиния с хълм бисквитки беше смущаваща за окото. Искам, но няма. Аз съм кремък, не ям сладко. Преглътнах си гладната слюнка, но няма страшно, ще търпя до вечеря. Наблизо стоеше чаша с някаква синя напитка, но не посмях да я изпия. Облякох топъл дълъг халат, който беше в купчина неща, лежащи на дивана, доколкото разбрах това можеха да ми дадат, за да заместя мокрите неща, и започнах да пия чай.