Произходът на чувашкия народ (характеризиране на хипотези)
В различно време учените излагат различни теории за произхода на чувашите - или от хазарите (А. А. Фукс, П. Хунфалви), след това от буртасите (А. Ф. Риттих, В, А. Сбоев), след това от хуните (В. В. Бартолд), след това от фино-угорските народи (Н. М. Карамзин, И. А-Фирсов), след това от древните авари (М. Г. Худи). akov), след това от Волга Бол гар (V. N. Tatishchev, N. I. Ashmarin, 3. Gombots), след това от шумерите (N. Ya. Marr) и т.н. Като цяло те се свеждат до следните концепции:
1) основата на чувашкия народ (етнос) е местното фино-угорско (марийско) население, което е изпитало силно културно и особено езиково влияние от чуждите тюркоезични българо-суварски племена;
2) като етническа група чувашите се формират главно на базата на прабългарските тюрки, които уж масово проникват в Средното Поволжие до 6 век. н. д., тоест преди появата на българите и суварите тук;
3) Така наречената казанска школа. Някои казански изследователи търсят доказателства за хипотезата за началото на формирането на чувашкия етнос на базата на тюркоезични племена, проникнали в региона уж през 2-3 век. н. д. Тя твърдеше, че предците на чувашите са се появили по-рано от волжките българи.
Първата от тези концепции („автохтонната теория“) не издържа на критика и сега не се подкрепя от никого, тъй като нейните поддръжници пренебрегнаха ролята на тюркоезичните племена - един от основните етнически компоненти на чувашите - и в своите изследвания бяха ограничени до територията на Чувашкия регион и по-късните етапи от етническата история.
Що се отнася до втората концепция, тя се развива активно едва през последните двадесет години. Редица видни учени (Р. Г. Кузеев, В. А. Иванов и др.)датират времето на масовото проникване на тюрките във Волго-Уралския регион до последните векове на I хилядолетие сл. Хр. д. и отдават това именно на миграцията на българските племена от Северен Кавказ и Азовско море. В същото време едно от убедителните доказателства за късната миграция на турците в района на Средна Волга е слабото и неясно разпределение на етническите групи сред новодошлите турци в сравнение със съседните фино-угорски народи. Етническата диференциация на чуваши, татари, башкири - тоест онези народи, които са били тясно свързани в историята си с волжките българи, в самостоятелни народи, завършва сравнително късно, едва през 13-16 век.
Възниква въпросът в какво точно се намира българското наследство сред чувашите? Най-основният аргумент е езикът, тъй като чувашкият е единственият оцелял език от българския клон. Той се различава от всички други тюркски езици по това, че звукът "z" в тях в чувашкия език съответства на звука "r" (т.нар. ротацизъм), а звукът "sh" съответства на звука "l" (ламбдаизъм). Ротацизмите и ламбдаизмите също са характерни за българския език. Например чув. dick "момиче" - общ.тюрк. kyz; чув. hel "зима" - общотюрк. -шуу и т.н.
В развитието на българската теория за произхода на чувашите огромна роля изиграва откриването на чувашки думи в текстовете на волжко-българските гробни надписи от 13-16 век, направени през 19 век. казанският изследовател X. Фейжанов, и откриването на елементи от езика от чувашки тип в древния славянобългарски извор - "Именникът на българските князе". Многобройни археологически проучвания също свидетелстват за сходството на икономиката, бита и културата на чуваши и българи. Първите са наследили от своите селски предци видовете жилища, оформлението на имението, разположението на къщата вътре в имението с глуха стена към улицата, орнамент от въже за декориране на колонипорта и др. Според специалистите белите женски дрехи, украси за глава (тухя, хушпу, сурбан), накити (плешиви, украси), разпространени доскоро сред чувашите, са били разпространени и сред българите, включително и по Дунав. В предхристиянската религия на чувашите, съставляваща най-важната част от етническата специфика на духовната култура, традиционно и трайно се запазват старобългарските езически култове, съдържащи някои черти на зороастризма - религията на древните етноси на Иран и Средна Азия.
Предците на българските племена, както и всички тюрки, идват от Централна Азия. На тази обширна територия от 3-то хилядолетие пр.н.е. д. древните предци на тюркоезичните народи, хуните, са били широко разселени. В съседство са живели и монголски, тунгуско-манджурски, угро-фински, индоевропейски племена, които през III-II в. пр.н.е. д. са завладени от хуните. Хуните са били под силното езиково и културно влияние на Китай. Някои учени смятат чувашкия език на Единство за остатък от езика на древните хуни. Най-близкият етнос, от който произлизат българите, са огуро-оногурите, живеещи по северните острови на Тян Шан и в горното течение на Иртиш. Районът на формиране на сабирите (суварите) също е в районите на Иртиш. Времето на пристигането на предците на българските и суварските племена в Средна Азия е отпечатано толкова ясно, че не по-малко се отразява в културата, особено в чувашкия език. Чувашите имат редица стабилни паралели с тюркските народи на Алтай и Южен Сибир, по-специално с хакасите, уйгурите, шорците, тувинците и алтайците. Тя се проявява в общи елементи на прибори, жилища, орнаменти и т.н. В допълнение, основните елементи на древната религия на саяно-алтайските тюрки се проявяват в комплекса на езическия култ на чувашите. Чувашкият език е запазил най-старите думи, използвани през епохатаслаба изолация на тюркските и монголските езици.