Проучване как живеят хората с увреждания в Казахстан
Как живеят хората с увреждания в Казахстан?
Екатерина Суворова, 21 години, бавачка:
- Хората с увреждания живеят в свой свят. Те имат свой собствен социален кръг. Честно казано, не знам как да им помогна. Рядко ги виждам. Между нас има невидима граница, създадена отчасти от обществото, отчасти от самите хора с увреждания. Но това е наша обща вина. Не мога да отделя време специално за помощ или общуване, но ако някъде в суматохата на живота човек с увреждане дойде при мен с молба или просто с желание за разговор, аз му обръщам толкова внимание, колкото отделям на здравите хора. Уважавам такива хора дори повече от здравите. И не ми е ясно защо държавата отдели хората с увреждания като отделна група, изолирайки ги от обществото. Вечеря за инвалиди, пътуване до санаториум за инвалиди, курсове за инвалиди… Защото така е по-удобно за държавата. Създава се бариера, която трябва да бъде преодоляна от две страни: от хора с увреждания и здрави хора.
Айслу Асан, 32 години, инвалид I група:
- Бих искал по-внимателно отношение от обществото, за да ме пропуснат на опашката. Искам да се чувствам нужна и полезна. Очакваме държавата да повиши достъпността на институциите, заетостта и качеството на изграждане на оборудвани специални жилища за хора с увреждания. Защо дават ваучери на курорта, а няма асансьори, дават квота за лечение, но не се зачита настаняването на придружителя? А във властта трябва да има хора с увреждания, които да познават проблема отвътре. Тогава ще има смисъл, иначе - нахраненият гладен не разбира ...
Жанара Ибраева, 33ггодина, предприемач:
- Честно казано, не съм мислил за това. Миналата година ни потърсиха от старческия дом. Помогнахме им с ВиК, дори ни връчиха благодарствено писмо. Няма време за всички, непрекъснато суетене, бързаме за някъде. Имаме верига магазини, но не съм мислил за инфраструктурата за хора с увреждания, когато изграждах пунктове за продажба. Те не ни посещават, не ни „хващат очите“ и ние не. Замислих се точно сега след въпроса ти. Наистина трябва да се направи. Всеки предприемач може да си го позволи. Но не са на улицата, не излизат. Никога не съм виждал LOV в нашия магазин. Разбирам какво мислят, защо да излизат, защото градът не е подходящ за тях. Но идваш веднъж, два пъти, казваш на глас желанието си. Ние сме хора, а не машини. Разбираме, че това може да се случи на всеки. Повечето от нас са готови да вървят напред. Но готови ли са самите хора с увреждания? Те са 1000 пъти по-смели от здравите хора. Именно те живеят с недостатъците и намират сили да живеят. Трябваше да направят една малка крачка – да заявят себе си! Не можете да приемете правилата на играта, наложени от живота, хора. Ако сте инвалид, не стойте мирно, докато получавате надбавката си и се страхувайте да дразните щастливия свят с неестетичния си вид. Вие правите важни стъпки – поемате отговорност за действията си, създавате семейства и донякъде преставате да бъдете хора с увреждания. Време е обществото да разбере, че нямате нужда от година, месец или ден на „равни възможности“, защото трябва да се опитате да изградите „живот с равни възможности“. Да бъдеш или да не бъдеш инвалид зависи от самочувствието на човека. Въпреки че не бива да забравяме, че 70 процента зависят и от държавата.
Алмаз Ержан, 33 години, I група с увреждания:
- Цялата помощ, за която се говори и пише в медиите, сякашсе развива в паралелна вселена. Реалността е "леко" депресираща. Мнението на самите хора с увреждания очевидно не беше взето предвид при изграждането на рампи, повдигащи се спускания. Защото дори здрав човек не би могъл да се изкачи по полегатия хълм, особено през зимата. Защо не ни слушат? Все пак виждаме проблема отвътре. И само ние знаем как най-добре да го разрешим. Трябва да възстановим хората. Повечето от тях са под завивките: подават глави, гледат, кимат, съгласяват се с проблемите - и обратно.
Хората с увреждания се страхуват особено силно от грешни стъпки, страхуват се, че ще им отнемат пенсии и помощи. Човек с увреждания е психически разбит отвътре. Има глад за общуване. Аз самият седя вкъщи от 10 години и едва през последните 2 години започнах да излизам. Моят приятел от Алмати ме подкрепи и мотивира. Активен съм във фейсбук. Хората с увреждания се абонират за мен. Опитвам се да ги подкрепям, мотивирам, увличам. Сега създавам благотворителна фондация "eKӨMEK". Искам да помагам на хората. В бъдеще искаме да получаваме помощи за хора с увреждания за лечение, образование и бизнес. Не мога да седя и да не правя нищо. Ако не аз, тогава кой? Довежда ме до положително, аз съм на вълна здрави хора. Има изход! Първо, променяме манталитета на обществото. Какво казваме на децата си, когато срещнем такива хора на улицата? Защо се отвръщаме от тях и се правим, че не съществуват? Може би защото от детството са били научени да реагират на тях по този начин? Може би затова собствениците на заведения и архитектите дори не мислят за необходимостта да направят рампи и да премахнат допълнителни стъпала и прагове? Второ, това е истинската работа на държавата и НПО-тата.
Ако всички се обединим, проблемът ще изчезне. Ще израсне ново поколение архитекти, строители, предприемачи, които, впускайки се стремглаво в работата си,ще си спомнят, че светът не се върти само около тях...
Проучването е проведено от Гулмира ЗАКИРЯНОВА