Психологически механизми на творчеството
ЮЖЕН ФЕДЕРАЛЕН УНИВЕРСИТЕТ
Резюме по темата:
Психологически механизми на творчеството
Изготвил: студент от 4-та година от група 4 Жучков Д.В.
Психологически механизми на творчеството
От края на 50-те години Я.А. Пономарев започва да развива концепцията за психологическия механизъм на творчеството и неговата централна връзка, която се превръща в методологическа основа на тази работа. Концепцията на Я.А. Пономарев се потвърждава от проведените експериментални изследвания и е удобен за разработването на негова основа на нови направления в изучаването на психологията на творчеството. Я.А. Пономарев подхожда към изследването на творчеството от позицията на абстрактно-аналитична стратегия.Творчествотосе определя от него в широк смисъл катомеханизъм на развитие или взаимодействие, водещо до развитие.Основните компоненти на психологическия модел на творческата дейност от тези позиции сасистемаикомпонент, процесипродукт.В същото време основните принципи, реализирани в този логически апарат, са както следва. Концепцията за система, избрана за анализ, е относителна: всеки компонент на системата може да се разглежда като система от по-ниско структурно ниво и обратно, самата система е компонент на система от по-високо ниво. Взаимодействието се опосредства от преходи към други форми. Процесът на взаимодействие е свързан с продуктите на предишни взаимодействия, по същия начин всеки продукт на взаимодействие е следствие както от процеси, специфични за дадена система, така и от процеси, характерни за системите, съседни на тази система (по-високи и по-ниски). Развитието е начин на съществуване на система от взаимодействащи системи, свързани с надстройката на качествено нови времеви (процесуален аспект) ипространствени (продуктови) структури.
Психичното като система, според Ya.A. Пономарев се изгражда в резултат на взаимодействието на компонентите, които са субект и обект. Всеки психичен акт може да се разглежда от гледна точка на процеса като времеви параметър и от гледна точка на резултата като пространствена характеристика в отношенията между субект и обект.Субектв психологически смисъл - "живо същество, способно на сигнално взаимодействие с околната среда".Обектса "обекти, явления, изразени в техните свойства, с които живо същество взаимодейства като субект". Същността на умственото взаимодействие е принципът на сигналната комуникация. Разглеждайки схемата на цикъла на специфични взаимодействия на човек с обект, Пономарев отделя комплекс от различни видове промени в актовете на взаимодействие: това са промени (развитие) на човек, промени в обект и самия процес на взаимодействие. При това взаимодействие настъпват промени в съдържанието и формата на обекта, които се определят, от една страна, от естеството на обекта, а от друга страна, от характера на действията, извършвани с обекта. Човешките промени също са двойствени - има и трансформация на съдържание и форма. Анализирайки всички видове промени, разглеждайки ги независимо един от друг, Пономарев стига до разпределението на 4 процеса, принадлежащи към 2 групи - групата на субекта и групата на лицето:
а) процесът на промяна на съдържанието на предмета;
б) процесът на промяна на формата на обект;
в) процесът на промяна на съдържанието на човек;
г) процесът на промяна на формата на човек.
Най-голям интерес за психологическия анализ представлява четвъртият – формалният процес, който протича в човека. Но развитието не може да се разглежда изолирано от взаимодействието, тъй като самото понятие за развитиеима смисъл само когато се прилага за разглеждане на цялата система като цяло (субект - взаимодействие - обект). Задачата на психологическото изследване в никакъв случай не се ограничава до изучаването на процесите, протичащи в обект и човек, взети изолирано един от друг. В процеса на взаимодействие има взаимен преход между процеса и продукта. Развитието както на субекта, така и на обекта се определя от тяхното взаимодействие.
Мисленетосе определя от Я.А. Пономарев като процес на взаимодействие на познаващия субект с познавания обект, водеща форма на ориентация на субекта в реалността. Различава се от познанието - задачата, която възниква в процеса на такова взаимодействие, е творческа поради факта, че субектът няма готови средства за нейното решаване. В допълнение, умствената задача се отличава с липсата на твърда връзка с някаква конкретна нужда, докато когнитивната задача е свързана с конкретна потребност - придобиването на знания.Интелектътсе разглежда като "апарат за специфична ориентация във времето и пространството".Действиетое насочено към решаване на задача или нейна отделна връзка. Съвкупността от умствени действия, всяко от които решава различни части от обща задача, еумствена дейност.
Разглеждайки този въпрос във връзка с проблема с бариерата, можем да кажем, че моментът на интуитивно намиране на решение (според Пономарев) съответства на момента на преодоляване на бариерата. Ето защо е важно да се анализират условията, при които вероятността за такова преодоляване е максимална.
Действията на дадено лице при разрешаването на конкретен проблем могат да протичатвъв външни или вътрешни условия. Външният плансъответства на нивото на елементарно взаимодействие на субекта с обекта. Неопосредствано вътрешноплан, това е единственият генетично оригинален план. Възникващата система от първични модели на реалността отразява взаимодействието на субекта с обекта и действа като действително възприятие. Основната характеристика на външния план е следването на непосредствената обективна ситуация, действията не са обосновани.
Вътрешният план на действие(ВПП) е субективен модел на човешката фило- и онтогенеза, в по-тесен смисъл - субективен модел на специфично човешко, социално по природа взаимодействие на човека с другите - с други хора, продукти на труда, явления от социалния живот, предмети и явления от цялата природа, достъпни за даден човек като цяло. В резултат на такова взаимодействие възниква диференциация на първичните модели и се формира система от вторични (означени) модели. Основният компонент на всеки определен модел е първичният модел. ВПД е неразривно свързано с външното, то възниква на основата на външното, функционира и се реализира чрез външния план. Развивайки се, вътрешният план възстановява външния.
Експерименталните изследвания на Ya.A. Пономарев му позволи да идентифицира пет етапа в развитието на VPD:
Първи етап.Първоначално ниво, от което се разглежда развитието на VPD. На този етап детето все още не може да действа „на ум“, да подчинява действията си на устно възложена задача. Решението е само външно. Има ВПД, но структурата на дейността в него не е диференцирана. Процесът (методът) и резултатът от собственото действие не се разделят (сливат). Дейността е пряко обусловена от практически нужди, целите са насочени към трансформиране на обективната ситуация. Оценката на действията е напълно субективна, емоциите действат като обратна връзка.
Втори етап.Разрешаване на проблеми същовъзниква само във външния план чрез манипулиране на нещата. Във вътрешния план се възпроизвеждат готови решения. Има осъзнаване на продуктите от обективни действия в процеса на тяхната вербализация. Структурата на действията във вътрешен план започва да се диференцира - към нея се прехвърлят продуктите от действията, но процесите (методите) все още не са представени във вътрешен план. На този етап детето е в състояние да възпроизведе вербално във външен план готовото решение, което му е дадено. Интелектът на детето, станал словесен, остава практичен. Манипулирането на обекти, неща се случва без смислен план. Няма съотношение между частната и общата цел, общата задача е „изтласкана“. Оценката е емоционална, въпреки че външните вербални инструкции започват да влияят както върху избора на цел, така и върху контрола на действията, тяхното регулиране и оценка.
Трети етап.Задачата се решава чрез манипулиране на изображенията на обекти. Разчленяват се продуктът и процесът на действие, разкриват се начините на действие и става възможна тяхната "вербализация". Сами по себе си действията на вътрешния план са подобни на действията на външния план. На този етап се формира нов тип дейност, чиято мотивация е необходимостта от решаване на теоретични проблеми. Формира се способността за самокомандване, има подчинение на лична цел на обща. Възможностите за стимулиране нарастват значително - появяват се действителните познавателни потребности и целеполагане. Контролът върху действията все още се извършва главно от неща, а емоциите доминират при оценката на резултатите от действията.