Резюме - Софисти
РЕЗЮМЕ по философияСОФИСТИI курс, група 1091.
Софисти - термин, използван в древногръцката литература за обозначаване на учители по мъдрост и красноречие, философи от 2-ри род. V - 1 етаж. 4 век пр.н.е д., които за първи път в Гърция започват да преподават своето изкуство срещу заплащане. Софистиката, както показва научното изследване на тази тенденция, далеч не е еднозначно явление. Въпреки че терминът влезе в употреба в смисъла на изкусно подвеждащи разсъждения, самата дума "софист" просто означаваше "мъдър човек" и нямаше никаква омразна конотация до средата на века. Историята дължи промяната в значението на думата на противниците на софистите, сред които най-известни са Сократ, неговите ученици Ксенофонт и Платон, както и Аристофан, който осмива софистиката в своите комедии.
Говорейки обаче за дейността на софистите и нейната обществена оценка, не може да не се отбележи една важна подробност. Въпреки че става дума за противоположни възгледи по много проблеми на софистите, от една страна, и Сократ и Сократ, от друга, изглежда много трудно да се направи ясна граница между представители на тези две философски течения. Разсъжденията на Сократ са не по-малко изтънчени от разсъжденията на софистите и всички аргументи на последните са много по-малко известни от софизмите на Сократ. Сократичният Аристип взимаше пари за уроците си, въпреки че, както беше отбелязано по-горе, подобни действия на софистите станаха една от основните причини за тяхното осъждане от Сократ и неговите последователи. Така можем да заключим, че много от това, което софистите донесоха на обществото, беше напълно ново, необичайно и по някакъв начин шокиращо за хората и поради това много от техните позиции бяха отхвърлени и оспорени, без дори да бъдат напълно осмислени.
Отчитайки ролята на софистите всоциалния живот на Древна Гърция, не може да не се отбележи едно много важно обстоятелство, а именно, че те всъщност са първите представители на интелигенцията не само в своята страна, но и в историята на човечеството. Софистите, както и техният опонент Сократ, могат да бъдат наречени дейци на древногръцкото Просвещение, чиято програма е свободата в религията и морала, политиката и науката, изкуството и културата, прокламирани в името на разума2.
Разбира се, софистиката не се е появила спонтанно, deus ex machina; в тази връзка трябва да се отбележи, че интересът към „разума“ като цяло е характерен за духа на философията от онова време: има тенденция да се отдалечи от натурфилософията и да се обърне към човека въз основа на древния принцип „Познай себе си“. Така става очевидно, че корените на софистиката са в по-голямата си част именно в социалната ситуация от онова време. Въпреки това, в допълнение към връзката между произхода на софистиката и социално-политическото развитие на страната, не може да не се каже за зачатъците на някои от нейните компоненти, които несъмнено са възникнали в процеса на еволюция на философските учения. Например Хегел вече видя в Анаксагор предшественика на софистите, тъй като този „древен“ философ, за разлика от своите предшественици, изложи „разума“ като основна субстанция, която по-късно стана символ на ерата на Просвещението. Но въпреки горното обстоятелство Анаксагор си остава материалист, тъй като „умът” в неговото разбиране е материален.
За разлика от „античните“ философи, чиято дейност е отчуждена от жизнената практика (например Анаксагор се отказва от голямо наследство в името на научните изследвания3), софистите са активни в политическата дейност. Гръцките градове често назначават надарени и добре образовани софисти да ръководят външните им дела.Така Хипий и Продик придобили славата на изкусни дипломати, а Горгий бил ръководител на посолството и се прославил с ярките си речи, отправени към народното събрание. Софистите имаха голям успех сред широката публика - имаха много почитатели, винаги готови да слушат речите им с нестихващ интерес. Така например Платон в своя диалог „Протагор”4 казва, че пристигането на Протагор в Атина направило истинска сензация: благородни хора се стичали при него на тълпи, които той „омайвал” с речите си.
Във връзка с всичко казано по-горе може да се отбележи, че софистиката е изключително близка до реториката. Както софистиката, така и реториката възникват в Гърция по време на разцвета на демокрацията, когато противоречиви въпроси от полето на физическата борба се прехвърлят на арената на красноречието. Тук обаче възниква един парадокс: макар софистиката да е породена от демокрацията, тя в същото време подкопава един от основните принципи на последната – принципа на равенството. Така софистиката се оказа трудно съвместима с демокрацията и съответно с желанията на "демоса" - народа, което може би стана една от определящите причини тя да не може да се утвърди в обществото, което съществуваше по това време.
Що се отнася до първия проблем, софистите бяха изключително заинтересовани от въпроса какво е естествено в обществото, тоест съществуващо „по природа“, и какво е с изкуствен произход. Универсалното противопоставяне на природата и изкуството се разгръща сред софистите, на първо място, във връзка с три основни проблема: възникването на обществото и държавата, законодателството и религията.
Произходът на държавата според софистите е почти изцяло изкуствен. Платон описва софистичната концепция по следния начин: „В публичната администрация ... освен ако само незначителна част принадлежи на природата,изкуство"5. Въпросът за езика също е пряко свързан с обществото, което е от голямо значение, тъй като, както беше отбелязано по-горе, изкуството на красноречието беше неизменен атрибут на софистиката. Софистите разглеждат произхода на езика като чисто изкуствено явление и като доказателство за това те цитират синонимията (означаване на едно нещо с различни думи) и омонимия (означаване на различни неща с една дума).
От гледна точка на софистите законите също са напълно изкуствено явление и следователно техните разпоредби са далеч от истината. Тук обаче виждаме известно несъответствие между възгледите на софистите относно това какво са законите. Протагор вярвал, че мнението на града, изразено в закон, е истината. Антифон, който вече е живял по време на кризата на демокрацията, вижда критерия за истина в „природата“ и „естествените“ интереси на човека; според него „човек ще извлече най-голяма полза за себе си, ако в присъствието на свидетели започне да спазва законите, като ги почита високо, докато остава без свидетели, ще следва законите на природата“6. Хипий провъзгласява, че всички хора „по природа“ са „роднини“, „съграждани“, а законът, „господстващ над хората, налага много неща, които са противни на природата“7. Според Каликъл законите се създават от слабите, които са мнозинство и които, опитвайки се да сплашат по-силните, твърдят, че е срамно и несправедливо да бъдеш над останалите. Тразимах вярваше, че във всички държави справедливостта е това, което е подходящо за съществуващото правителство. Струва си да се отбележи, че такава диалектика на социалния живот послужи като основа за релативистките идеи на софистите, т.е. провъзгласяването на относителността на всяко знание.
Що се отнася до религията, произходът на боговете е определен от софистите като изкуствен, тъй като, както е казал Протагор, ние сме нищоне можем да знаем за боговете.
Вторият глобален проблем, който занимаваше умовете на софистите, беше проблемът за "човека и знанието", в процеса на решаването на който те стигат до релативизма, тоест признаването, че всичко в света е относително. Протагор е първият, който заявява, че „всяка тема може да бъде казана по два начина и по обратния начин“, а също така той излага известната теза: „Човекът е мярка за всички неща, които съществуват, които съществуват, които не съществуват, че не съществуват“, въз основа на която е формулиран критерият: „Мнението на човека е мярката за истината“. Протагор обаче превежда този проблем в практическа сфера: всички усещания и основани на тях мнения са верни, само „едното е по-добро от другото, но съвсем не е по-вярно“. В резултат мисълта на Протагор за относителността на човешките понятия се свежда до тезата: „всичко е вярно“.
Горгий се придържа към външно противоположна, но по същество същата позиция: „всичко е фалшиво“. В своите разсъждения „за природата” той излага три тези: 1). Нищо не съществува. 2). Дори нещо да съществува, то е неразбираемо. 3). Ако е разбираемо, то е неизразимо и необяснимо за другите. Такъв нихилизъм, подобно на релативизма на Протагор, е логично заключение от субективисткия по същество подход към вътрешната непоследователност на понятията.
Въпреки че много критици често определят дейността на софистите с думите „блясък на формата и бедност на съдържанието“, трябва да се отбележи, че реторичният аспект на софистиката, към който най-често се отнасят подобни характеристики, в никакъв случай не е празно разсъждение. Софистите често са обвинявани, че са безразлични към жизнените проблеми на гражданите и че техните учения са донякъде абстрактни. Подобна „абстрактност“ обаче е необходима за глобални обобщения, за по-умело и логически правилнорешаване на практически проблеми. Уж празните, „необективни“ разсъждения на софистите, приложени към всеки реален проблем, придобиват напълно разбираем смисъл и се превръщат като в двигател на този проблем, тоест софистиката в комбинация с реалността вече представлява един вид жив организъм. Софистиката сякаш оформя практиката, по някакъв начин я допълва. Обобщавайки горното, можем да цитираме думите на изследователя Б. Чернишев, който казва, че дейността на софистите „се състоеше в това, че те формализираха практиката и я издигнаха в теория, в логос”8.
Значението на дейността на софистите е голямо не само за живота на древна Гърция, но и за световната наука. Платон в едно от своите писания пише, че нито Омир, „първият от поетите и първият от трагиците“, нито други поети и художници от древна Гърция „могат да се равняват на образователното си влияние със софистите“. Доктрината на софистите заема много важно място в световната история на философията и тяхното философско наследство и днес е от голям интерес не само от гледна точка на разглеждането на техните заключения като определен етап в историята на философията, но и от гледна точка на блестящ пример за логическо, аналитично мислене.РЕФЕРЕНЦИИ.
Богомолов А.С.Антична философия. Москва: Издателство на Московския университет, 1985 г.
Чернишев Б. Софисти. М.: "Ранион", 1929 г.
TSB. М .: Издателство "Съветска енциклопедия", 1976 г. Т.24. книга I. S. 208 и S. 211.