Рози за поет - списание Fox на
Имам рози на бюрото си. Красиви рози... Ако си мислите, че са тъмночервени, като течаща топла кръв, или блестящо лилави, като уханно вино, опияняващ дъх, грешите. Тези рози имат неописуем цвят.
През последните две години, два пъти седмично, я посещавам... Може би това вече се е превърнало в традиция. Имаме чай с вкусни ванилови сладки и сладко от ягоди. От време на време Елизавета Андреевна ме поглежда с възхищение и казва: - Ах, Александър! Очите й омекват като росни теменужки и тя млъква. След малко тя отново ме поглежда с лесно ранимите си сини очи и едва чуто казва - ти си необикновен! Ти си космически човек! Не се съмнявам, че всички сме космонавти, но не го казвам на глас. Накланяйки леко глава, попивам нейния лек сребрист глас. Елизавета Андреевна ме боготвори. Или по-скоро не аз, а моята поезия. И по някаква причина обичам да пия от нейния безкраен източник на искрена наслада. - Александър! - казва тя, - каква благословия, че мога да седя така до теб, виж те. - гласът й трепва за миг, като горски поток, срещнал препятствие, но тя се справя с вълнение и издишва с обожание6 - Мога дори да те докосна!
И тя докосва... Нежните й пръсти минават по ръката ми като пролетен бриз. Устните й се усмихват леко, като слънчеви лъчи, падащи върху розови листенца, и аз се напивам. Душата ми се изпълва с обожание в отговор. Искам да й кажа, че я обичам! Но никога не й казвам тези думи. Нещо непознато всеки път възпира порива ми. Вдигам чаша горещ чай иПоднасям го към устните си. Постепенно нейното ентусиазирано чуруликане се слива с пеенето на птиците зад прозореца... и аз съм блажен с нея. Но изведнъж тя млъква по средата на изречението, става, пълни празните чаши с пресен чай, сяда отсреща и казва с тъжен глас, - ах, Александър! Твоите стихове… Те са прозрачни и чисти, като напитката на безсмъртните богове. Но, това... - тя измъква изпод опаковъчната хартия поредната книга с греховните ми истории и я бута към мен с трепереща ръка, - защо пишеш това?! Елизавета Андреевна хвърля синия си поглед в отчаяние и веднага спуска мигли. Какво има в този поглед? Упрек? молитва? Недоумение? Като вълна се разбива в скалата на моята тишина... Какво да й кажа? Че светец и поет са съвсем различни неща... Не, нищо не казвам. Просто си поемам дълбоко дъх и гледам красивото й лице, озарено от лека руменина на срам. - О, по дяволите! Боже мой! Защо не ми даде възможност да сведа очи или поне да ги отклоня?! Гледам я и се взирам, сякаш окован, докато най-накрая тя вдигне поглед и каза с плам, "Александър!" Трябва да си над него! Все пак ти си поет! От Господ е! - Не е нужно! Тя взема книгата от масата и я скрива отново под опаковъчната хартия. ...Когато се разделяме, нежно целувам пръстите й... Устните ми никога не биха се осмелили да се повдигнат по-високо, камо ли да отворят вратата на нейната спалня... Излизайки от уютната къща на Елизавета Андреевна, отивам на мястото, където пият всичко освен чай, където не е нужно да говорите на висок стил, където можете да се съблечете... не само с очите си...
Аз съм поет. Просто поет. Вярно е, че обичам да гледам звездите, но бих бил също толкова щастлив да се разхождам през локви... в крайна сметка те отразяват едни и същи звезди. Трябва ми небето над главата, но отивамаз съм на земята. Трябват ми и двете еднакво. Не искам да съм светец! И животът ми се търкаля като двете страни на една и съща монета. Подобно на светлината и сянката, няма едно без друго. Ако само моето небесно можеше да разбере! Но тя е толкова далеч! Като звезди. Да, тя самата ми се струва звезда, която гледам на дневна светлина ... от дълбините на кладенеца. Елизавета Андреевна! Лиза… Защо гледам тези рози?! И сърцето ми е неспокойно. Просто искам да комбинирам несъвместимото ... Венчелистчетата ще изсъхнат, ще се срутят на пода ... И Елизавета Андреевна ще ми даде точно същите свежи рози ... и никога няма да й кажа - обичам те, Лиза! Защото никой на света не може да живее със звезда... Красива, но недостижима.
Скъпа моя, Елизавета Андреевна.