Специфичните разновидности на епоса са епосът, епосът, приказката, повестта, разказът, поемата, разказът,
Епосът е най-голямата и най-монументална форма на епическа литература. Има съществена разлика между древния героичен епос и съвременния епос.
Древните епоси се коренят във фолклора, митологията, легендарната памет от праисторически времена. Най-важната особеност на древните епоси е, че в тях всичко прекрасно и невероятно става обект на пряка вяра и единствената възможна форма за овладяване на света. Античният епос неизбежно отмира заедно с края на „детството на човешкото общество“. Тя е художествено необходима само докато живее митологичното съзнание и определя човешкото светоусещане.
Епосът на новото време се основава или на реалистично (както например във "Война и мир", "Братя Карамазови", "Тихият Дон") или на романтично осъзнаване на света (както например в епоса на Пруст "В търсене на изгубеното време"). Основната характеристика на съвременния епос е, че той олицетворява съдбата на народите, самия исторически процес.
При класифицирането на конкретни форми в епоса от голямо значение са разликите в обема на произведенията.
Има малка форма (разказ), средна (разказ) и голяма епическа форма - роман. За разлика от разказа и романа, разказът няма детайлна система от герои, няма сложна еволюция на героите и тяхната детайлна индивидуализация.
Разказ с динамичен сюжет, неочаквани, остри сюжетни обрати и развръзка обикновено се нарича новела.
Водещ епически вид е романът. Самата дума "римски" означава първоначално, в средновековна Европа, разкази на романски езици.
В историятаВ европейския роман можем да разграничим няколко етапа от неговото развитие.
Античен роман („Етиопски” от Хелиодор и др.). Такъв роман е изграден по определена схема: неочакваната раздяла на влюбените, техните злополуки и щастливото събиране в края на творбата.
Рицарски романс - съчетава любов и приключенски елементи. Рицарят беше представен като идеален любовник, готов на всякакви изпитания в името на дамата на сърцето.
Истинският разцвет на романа идва през 19 век. В българската литература романът получава своя специфична окраска. Българските творци на словото в своите прояви вкарват раздор между стремежа на личността към идеала и невъзможността той да бъде постигнат. Появява се така наречената галерия от "излишни" хора.
През 20 век се появява декадентски роман – изобразяващ конфликт между индивида и средата, често този конфликт е неразрешим. Пример за такъв роман е Замъкът на Кафка.
И така, разбрахме, че специфичните разновидности на епоса са роман, разказ, разказ, есе и др. Но възгледите все още не са окончателните форми на литературните произведения. Запазвайки всеки път общите родови характеристики и структурните особености на вида, всяко литературно произведение носи и своеобразни черти, продиктувани от характеристиките на материала и особеностите на таланта на писателя, тоест има уникална "жанрова" форма.
Например, жанровете на романа са философски роман (например „Чумата“ от А. Камю), роман-прогноза (Е. Замятин „Ние“), предупредителен роман („Блокът“ от Ч. Айтматов), военен роман („Звездата“ от Е. Казакевич), фантастичен роман („Хиперболоидът на инженер Гарин“ от А. Толстой), автобиографичен роман („Животът на Арсеньев” от И. Бунин), психологически роман („Престъпление и наказание” от Ф. Достоевски) и др.
Разказът има същите жанрове като романа.По същия начин и историята. Разказите са на философски въпроси, на военни въпроси, писателите на научна фантастика създават фантастични истории, писателите сатирици създават сатирични и хумористични истории. Пример за хумористична история е "Аристократът" от М. Зощенко.
Друг вид художествено творчество е лириката. Тя се различава от епоса по това, че извежда на преден план вътрешните преживявания на поета. В лириката пред нас е жива, развълнувана човешка реч, художествено организирана в цялостна изразна система на езика - поетична реч. В текстовете няма подробен сюжет, в него няма да намерим пълни герои, действия, описания, които заемат значително място в прозата.
Образът-преживяване има самостоятелно естетическо значение в лириката и се нарича лирически герой. Концепцията за лирически герой е използвана за първи път от Ю. Тинянов във връзка с творчеството на А. Блок.