Спешна услуга в Далечния изток
Здравейте! И така, последната част от историята на моята военна служба.
Както казах в предишния пост, съдбата ми даде пристъп. Нека ви напомня, че с усилията на един забележителен ефрейтор ключицата ми се счупи. В цивилна болница ме оперираха и ми вкараха тел в костта. Тази игла за плетене трябва да се извади след 4-6 месеца. След около месец пристигнах във военно поделение 21720, започнах да изпитвам силни болки в областта на ключицата и новият ми командир ме изпрати за преглед във военна болница, която се намираше срещу самата част. Там направиха рентгенова снимка, разбраха кога е счупването, кога е направена операцията и всичко в същия дух. Казаха, ето ти посоката, утре ела с нещата си, ще отидеш в болницата в хирургичното отделение, ще ти извадим иглата. Е, не съжалявам, нека го извадят.
Връщайки се в поделението, обясних на командира цялата линия, обясних, че няма да съм в поделението около месец. На което получих прощални думи от него и на следващия ден пристигнах в болницата.
Самата военна болница имаше три отделения: хирургично, терапевтично и инфекциозно. Напомням, бях разпределен в хирургията. Във всяко отделение имаше няколко момчета, които всъщност прекараха цялата или по-голямата част от службата си в тази болница. Е, тоест бяха регистрирани в някакво звено в поделението, но бяха в болницата. Това е така наречената "работа". Те могат да бъдат третирани по различен начин. Някой ги смята за „угасени“, някой, напротив, смята ги за красиви, които умело са изтрили от трудностите на армейската служба, но и двамата им завиждат. Защото „службата“ в болницата изобщо не е служба в чиновете. Във всеки отдел имаше бригадир, чиято задача беше да събере хората за хранене (което, между другото, в болницатасе случи 5 пъти на ден), да приема лекарства, заведе ги на лекари, проведе вечерна проверка и като цяло спазваше всички инструкции на мед. Персонал.
Имаше и местни болнични хакери (къде без тях), лаборант, шивач (той отпечатваше, изрязваше и шиеше папки с истории на случаи). Те живееха в отделно отделение за 4 души, ходеха не с армейска униформа, а с болнична униформа (наричаха я още каличка). Като цяло не услуга, а приказка. Освен това ставането не беше в 6:30, а в 7:00, а през почивните дни спахме до 8 сутринта.
И така отидох в тази болница, чаках операцията няколко дни. В уречения ден се събудих, взех душ, след това отидох за инжекция (както се оказа по-късно, инжектираха ми трамадол. Това е опиатно болкоуспокояващо) и отидох в операционната. Той се съблече, легна на масата, отговори на въпросите на анестезиолога и се събуди вече в отделението без игла в ключицата. Бях кренвиран от упойка и трамадол до вечерта, но беше готино.
И тук имаше неочакван обрат. Един прекрасен ден в отделението, в което лежах, влезе полковник, заместник-началник на болницата, и ми зададе въпрос, който съм чувал много пъти през цялата си служба:
-Алимов, как си с компютрите, става ли?
- Така е, другарю полковник, цял живот работя с тях.
Искаш ли да се върнеш в бригадата?
- Има ли варианти, другарю полковник?
- Мога да те оставя тук. Колко време трябва да се демобилизирате?
- 4 месеца, другарю полковник.
Е, тогава изобщо не е проблем. Съгласен?
— Точно така — отвърнах след кратък размисъл.
- Хайде, покажи ми какво можеш.
Преместиха ме в друго отделение, в което живееше една работничка, бяхме четирима в отделението. Двама болнични хакери (единият от които съм аз), бригадирът на хирургичното отделение и бригадирът на регистратуратаотдели. Задълженията на началника на приемното отделение включваха приемането на пациенти, приети за стационарно лечение. Той им даде болнична униформа, взе армейската униформа и я прибра в склада, помогна на сестрата да попълни документите и придружи пациентите до неговото отделение. Съответно се зае и с освобождаването от отговорност.
В 6 часа, веднага щом почти целият медицински персонал и командването се прибраха (е, с изключение на дежурните сестри и лекари), нашата работа приключи. Но ние все още оставахме в офиса и използвахме компютри за собствено удоволствие, седяхме в интернет, гледахме филми, играехме игри. Компютрите бяха слаби, така че играехме предимно counter, Warcraft и други подобни неизискващи игри. Успях да преиграя и двата Knights of the Old Republic. Като цяло, отпочина до най-голяма. През уикендите те изобщо не работеха така, а само се занимаваха със собствения си бизнес. Можеха дори да седят цяла нощ в офиса.
До офиса ни имаше и голяма заседателна зала с големи тонколони. Полковникът, след като научи, че мога да свиря на китара, измъкна отнякъде електрическа китара и ми я даде, казват, свири. Свирихме дуети няколко пъти. Като цяло той е много напреднал човек и не се е вкопчил в армейските обичаи. Обърнахме се към него не по титла, а по име и бащино име. Често говорихме с него за абстрактни теми, за Windows 10, за затваряне на тракери, за нови филми и т.н.
Имаше само един недостатък в такава услуга, не можехме да отидем никъде. Когато беше лято, излизахме навън само 3 пъти. Съответно нямаше въпрос да отидем до магазина сами. Някак си сме болни. На първия етаж на болницата имаше мед. рота, чиито войници биха могли да го направят вместо нас. Направихме списъци на това, от което се нуждаехме, дадохме списъка и парите на един от войниците ихайде на добър път. Някъде след 3-4 часа се върна. За всяка поръчка войникът взимаше по 100 рубли за „краката“. Обикновено те купуваха всякакви юфка, меденки и други любими войнишки ништяци за уикенда. Ако колет беше изпратен до един от нас, ние приблизително изчислихме колко трябва да достигне този колет и се обадихме в пощенската служба, за да разберем за пристигането на колета. Веднага след като колетът пристигна, ние се разбрахме с един от медицинските служители, дадохме документите си и те отидоха в пощата за нашите колети.
В нашата болница имаше жена секретар на VVK, тя се заинтересува от нараняването ми и започна да ме пита, казват, какво, как и защо. Честно отговорих на всичките й въпроси и тя каза, че след около месец ще получите от мен заключението на VVK и сертификат за нараняване. Например, вие и аз ще изпратим тези документи в звеното, там ще получите друг сертификат от командването на звеното (не помня как се казваше).
- Когато се приберете вкъщи, отидете във военната служба за регистрация и записване с тези удостоверения и напишете заявление за плащане на осигуровки
Е, послушах я и забравих за всичко. Месец по-късно тя носи целия комплект документи и инструкции какво, къде и как да изпрати. Все още съм й много благодарен за грижите.
Пристигайки във военната служба, без да се надявам на нищо, дадох справките от болницата и написах декларация за застрахователно събитие. Честно казано, бях 100% сигурен, че застрахователната компания ще намери много причини да ме закара с изплащане. Но около месец по-късно, когато влязох в мобилната банка, видях не слабо увеличение на бюджета. Приблизително 233 хиляди рубли.
Като цяло, мисля, че най-накрая ще завърша историята си. Ако имате въпроси - питайте, ще се радвам да отговоря на всички. Благодаря на всички, които прочетоха историята ми.