Стихове на Давид Самойлов за войната за ученици
Давид Самойлов (1920-1990) - поет от фронтовото поколение. Подобно на много свои връстници, той напусна студентската скамейка на фронта. Той беше обикновен войник разузнавач. В стихотворенията на Самойлов за войната „зад простотата на семантиката и синтаксиса, зад фокуса върху българската класика се крие трагичното светоусещане на поета, неговият стремеж към правда и човешка свобода”
Четиридесетте
Четиридесетте, фатални, Военни и фронтови, Къде са погребалните известия И тракане на ешелони.
Навитите релси бръмчат. Просторно. Студ. Високо. И жертвите на огъня, жертвите на пожара Въртят от запад на изток...
И това съм аз на полугарата В моите мръсни ушанки, Където звездичката не е разрешена, Но изрязана от кутия.
Да, това съм аз на света, Слаб, весел и наперен. Имам тютюн в кесия, И имам мундщук за набор.
И се шегувам с едно момиче, И куцам повече от необходимото, И счупвам спойката на две, И разбирам всичко на света.
Как беше! Колко случайно — Война, нещастие, мечта и младост! И всичко това потъна в мен И чак тогава се събуди в мен.
Четиридесетте, фатални, Олово, барут... Войната шета из България, А ние сме толкова млади!
Слънчев лъч внезапно проблясва като игла за плетене, Над снежната прежда на зимата. И по някаква причина пак ще мечтая, Че сме по-добри, по-млади сме,
Както в дните на войната, когато, беше, Избягах от землянката И виелицата прегърна раменете ми, Тъй простодушен, тъй свеж;
И дори изстрелът беше прозрачен И в гъсталака с ехо той беше угаснал. И часът на смъртта не е посочен, И смъртта е по-далеч от сега.
Разглеждаме нашите дати
Преглеждайки нашите дати, се обръщам към онези момчета, Които отидоха при войниците през четиридесет и първа И към хуманистите през четиридесет и пета.
И хуманизмът не е просто термин, Освен това, казват те, абстрактен. Обръщам сеотново към загуби, Те са трудни и неотменими.
Спомням си Павел, Миша, Иля, Борис, Николай Аз самият сега разчитам на тях, Понякога не искам.
Вдигнаха шум в гората буйна, Имаха вяра и упование И ги удряха с желязо, И няма гора - само дървета.
И изглежда денят хубав за нас, И сякаш вятърът тегли към лятото. Серьожа и аз си викаме, Но няма гора и няма ехо.
И аз чувам всичко, чувам, чувам, Спомняйки си гласовете им. Говоря за Павел, Миша, Иля, Борис, Николай.
Аларма
Думите дълго миришат на барут. И боровете имат дънери. Пъновете стоят като чисти маси, И по тях има медена смола.
Жените бият с валяци над езерцето — Спящите мечтаят за гръм на оръжие. Като противопехотна мина, сутеренът вика, Отеквайки свлачището.
Войната нахлува в леглото ни Звуци, които оживяват внезапно, Болката от простреляни кости, Темата от изгорени ръце.
Думите Цветовете на цевта ще останат в паметта за дълго време. Боровете над тревата ще бъдат дълги. Оксидът ще стане син като прах.
И няма лек. Нервно безпокойство. "Кой идва?" - събуждайки се, викаме И опипваме револверите си под бузите си.
Момчетата отиват на война
Момчетата отиват на война, Мъжете се връщат от войната. Бяха момичета онази пролет А сега имат бръчки по челата си.
Те се гледат, разпознават, Бродят заедно, ръцете не се разделят. Славеите просто не пеят, И любовта им вече е друга.
Вижда се, че паметта на сърцата не е достатъчна, И двамата знаят, че оттук нататък ще живеят разделени. Началото беше там, краят тук А войната беше по средата.
Преди битката
В този тесен час преди битката Студени гласове Мрачно сходство на изражението Страшно, като мъртви очи.
И не можете да промените времето. И утехаедно нещо: Какво ще научиш и ще плачеш, И че те е грижа.
Ако зачеркнете войната
Ако зачеркнеш войната, Това, което ще остане, не е много: Жалко изкуство Разкрий вината си. Какво друго? Самозаблуда, По-късно се превръща във форма на страх. Мъдростта е като риза По-близо до тялото. И мъглата... Не, не можеш да зачеркнеш войната. В края на краищата тя е за едно поколение — Нещо като изкупление За себе си и за страната. Простотата започна, Животът е жесток и спартански, Като гражданска доблест, Бяхме неволно белязани. Ако пратениците ни питат, H как си живял, за какво си живял? Ние мълчим или Имаме белези и белези. Сякаш може да ни спаси От укори и досада Правотата на една десета, Подлостта на другите девет. В края на краищата от нашите четиридесет Бяха само четири години, Където красивата свобода Ние, като смъртта, бяхме близо.