Страшна приказкаКакво е тъмно част първа
„Какво е тъмнината. Част първа "
В тишината се чу странно тракане. Андрей леко отвори очи, обърна глава и погледна към източника на звука. Той пробяга очи по стените и започна да наднича в ъгъла, откъдето, както му се стори, идваше шумът. Стаята беше тъмна и колкото и да се опитваше, не можеше да види нищо. Лунната светлина, проникваща през плътно завесените прозорци, явно не беше достатъчна. В тъмнината се виждаха само силуети на мебели и сенките, които хвърляха, неясни сенки, събуждаха спомени за детски страхове, когато стол, застанал в ъгъла с дрехи, окачени на облегалката, изглеждаше мрачна фигура - замръзнала, мълчалива, неподвижна.
Включвайки подсветката на часовника, Андрей погледна часа: 00.13.
- Още сън и сън - затвори очи, обърна се на дясната си страна и издърпа одеялото до върха на главата си, Андрюха се опита да заспи. Но сънят така и не дойде. Часовникът на стената биеше секунда след секунда, освен тиктакането му, нито един звук не нарушаваше тишината на нощта. Времето минаваше, но сънят не лягаше.
Андрей продължи да лежи, страната му започна да изтръпва ужасно. И пак същият звук. Като се обърна рязко по гръб, той се наведе напред и седна на леглото. От рязкото издигане одеялото отлетя настрани и се плъзна на пода в тежка купчина. Дрънкащо стихче. Стаята потъна в тишина. Дори стенният часовник спря да работи. Чувство на необяснима тревога изпълни момчето. Поглеждайки отново часа, той трепна като от токов удар - 00.13.
- Не може - прошепна той с устни, затвори очи, отвори очи и погледна часа - 00.13.
Със скърцане вратата на стаята започна бавно да се отваря ...
*** Андрей замръзна на леглото, погледът му беше насочен към непрекъснато увеличаващата се пролука на вратата, дъхът му станасе ускори, по челото му изби студена пот.
- Кой е там? - Андрей не позна гласа си, трепереше и дрезгав. Отговорът му беше тихото скърцане на вратата, която продължаваше да се отваря.
Спомняйки си, че под леглото имаше стара, неведнъж доказана солидна бухалка, възникна идеята да я вземем и да разбием главата на този, който се появи на вратата. Тази мисъл, подобно на фар, показващ пътя на корабите, даваше надежда за спасение. Но тялото не се подчини, сякаш беше излято с олово или потопено в бетон. Събирайки последните си сили, той изпищя, но не се чу звук. Не се чу дори скърцане, нито дори съскане от въздуха, идващ от гърдите.
Вратата се удари в стената. Тихото почукване в замръзналата, потискаща, обгръщаща тишина се стори на човека като експлозия. Този звук, така да се каже, разсея заклинанието. Андрей рязко стана от леглото, пъхна ръка под него и извади бухалката. Тя лежеше в ръката й и с тежестта си вдъхваше известна увереност, надеждност, надежда.
Притиснат към стената, вдигнал бухалката, готов да падне върху нещо в тъмнината и да разсече главата му, човекът чакаше. Вратата със своята чернота му напомняше за пещера, дълбока, мрачна, студена, непроходима. Времето минаваше, но нищо не се случваше.
Така той остана до сутринта. С първите слънчеви лъчи Андрей се размърда, изпусна бухалката от вдървените си ръце, краката му трепереха.
След като престоял в стаята около час, той взел оръжието си и тръгнал из къщата. Вглеждайки се във всяка стая, под всяка маса, легло, стол, не пропуснах да проверя дори всички шкафове.
— Може би е било сън? Диво, зловещо реалистично, но все пак мечта?
Къщата беше празна, никъде нямаше и следа от непознати създания. Въздъхна с облекчение, Андрюха отиде в стаята си, като по пътя хвърли бухалката на дивана в хола.
„Как можах да съм толкова ядосан, всичко е само сън?“
СЪСС всяка стъпка увереността в това се добавяше все повече и повече. Когато се приближи до вратата, той спря за момент и видя драскотините по нея. Стана ясно откъде идва звукът. В очите му проблесна страх. Не беше сън...
Изскочи на улицата, Андрей погледна към къщата. Всички прозорци и врати бяха непокътнати. Нямаше следи от проникване.
Наистина ли е в къщата?
Втората седмица от ваканцията вече приключваше и скоро трябваше да се върнем в града.
Цялата първа седмица мина спокойно, Андрюха си почина, разхождаше се, пиеше бира, пържеше кебапчета и дори няколко пъти отиде за гъби. Като цяло, тишина и гладкост. Всеки ден се наслаждаваше на уединения селски живот.
Но сега нещо се промени. След нощния инцидент пустинята наоколо вече не изглеждаше спокойна. Във въздуха сякаш се усещаше напрежение. Имаше нещо странно тази сутрин.
Мъгла, обагрена с виненочервените цветове на изгряващото слънце, се носеше над улицата. Изглеждаше, че неговите клубове проникнаха във всички дворове, погледнаха във всяка плевня и си пробиха път дори зад затворените врати и прозорци на къщите. Есенният хлад пронизваше.
Андрюха реши да отиде по дяволите и изтича до гаража, където беше колата му, отвори я и влетя на шофьорската седалка като куршум, пъхна ключа в запалването и го завъртя. Мълчанието беше отговорът. Стартерът не завъртя. Нямаше звук, а лампичките на таблото не светеха, сякаш акумулатора не беше на мястото си. Конвулсивно отваряйки капака, Андрей почти изстена, батерията беше на мястото си, но беше покрита с някаква черна слуз.
Като хвърли безполезните ключове в ъгъла, той изскочи на улицата и хукна с всички сили към съседната къща. Втурвайки се към верандата, той започна да блъска по вратата.
„Отворете“, истеричен вик прониза тишината. - Има ли някой тук?
Никой не отвори и в товакъща, нито в съседната, нито в която и да е. Хората сякаш са изчезнали или са се скрили в убежищата си.
Вече отчаян, Андрей изтича до последната къща. Стоеше далеч от селото, на един хълм, близо до гората. Приближавайки се до него, човекът огледа къщата. Беше старо, разклатено, почерняло дърво, което изглеждаше готово да се разпадне всеки момент. Нямаше достатъчно шисти на покрива, частично срутен, лежеше на земята на купища фрагменти, оставяйки огромни дупки на първоначалното си място. Капаците на прозорците бяха отворени, но висяха с последни сили на ръждясали панти. Някои от прозорците зееха в празнотата на липсващи стъкла. Но лампите в къщата светеха.
- Как можеш да живееш тук? – немият въпрос се отрази в изражението на недоумение, застинало на лицето на Андрей.
Приближавайки се тихо до вратата, опитвайки се да не вдига шум, човекът я отвори. Колкото и да беше учудването му, вратата се отвори безшумно.
Влизайки в къщата, Андрей се огледа, всички стени наоколо бяха окачени с различни билки, плюшени животни, на рафтовете имаше колби, бутилки и много други неразбираеми предмети, чиято цел дори не предполагаше. В средата на стаята имаше голяма маса, отрупана с книги. Нямаше столове, диван и познати на всички предмети като телевизор, компютър или касетофон. Светлината, която видя от улицата, идваше от пет свещи, поставени в средата на малка маса в ъгъла на стаята.
„Сякаш е друг век“, мина през главата ми.
Вятърът от улицата нахлуваше през празните отвори на прозорците и люлееше скапаните завеси, люлееше стар канделабър, окачен на тавана, в който се виждаха огнища на черни свещи.
Като се огледа отново, Андрей видя в ъгъла люлеещ се стол, в който седеше стар, немощен старец.
По тялото премина тръпка, готова да се втурне от тук накъдекаквото и да бяга колкото може, Андрей се обърна рязко към изхода.
- Спри - силен властен глас накара тялото да замръзне, сякаш вързано с невидимо въже - Ела.
Като в сън или бълнуване, краката на Андрей сами го понесоха при стареца. Вече много близо, той успя да види стареца. Нямаше брада и мустаци, къса сива коса, изпъкнала настрани, дълбоки бръчки набраздяваха лицето, сякаш малко по-дълбоко и щеше да потече кръв. Устните на стареца бяха сухи и напукани, очите му бяха покрити с бял воал.
- Защо дойде? Старецът се усмихна.
Андрей беше сигурен, че знае отговора, но все пак разказа какво се е случило в къщата и че всички са изчезнали някъде. И той дойде в тази къща, за да помоли за помощ.
Старейшината го изслуша, стана от стола си и отиде до прозореца.
- Бургундия мъгла... Знаех, че ще се върне, помня един от тях. Беше отдавна. Тогава работих в мелницата, която беше на мястото на вашата къща. Бях щастлив. Имах всичко. Но един ден дойде мъглата. Той, като стадо плъхове или облак от скакалци, изпълни цялото село. Трябваше да е ден, но слънчевите лъчи не успяха да пробият мъглата. Дори по обяд беше тъмно като нощ. Опитах се да избягам, но не можах да намеря пътя, защото щом наближих края на селото, мъглата стана толкова гъста, че дори не виждах собствения си нос. Всички, които познавах, ги няма. Бях сам. За да бъдете спасени, трябва да оцелеете тази нощ. На сутринта мъглата ще изчезне за много години.
Андрей слушаше стареца и го изпълни отчаяние.
Как успяхте да преживеете нощта? — попита Андрю с треперещ глас.
Кой ти каза през какво съм минал? Като каза това, старецът се обърна към момчето, погледна го със замъглените си очи и изчезна във въздуха.