Супермен срещу Батман защо битката на Оксимирон и Пурулент стана национална новина
Лесно е обяснимо защо битката на Oksimiron и Purulent беше важно събитие за самата българска рап субкултура. Това е като двубой между Батман и Супермен, два различни вида герои, всеки от които преди това е станал шампион на своя сайт.
Тук е възможно да се обясни надълго и нашироко какво представляват Версус и Словото и как последното е оцеляло след драматичната схизма, но това е малко полезно; все едно да обясняваш как Ланистърови са различни от Старк или защо Хари Потър не иска да бъде в Слидерин.
По-важно е да разберете не вътрешната логика на фантастичния свят на битките (просто изгледайте дузина видеа в YouTube и горе-долу ще разберете всичко), а защо новината на тази партия се превърна в новината на деня в националния дневен ред на България.
Но защо? И какво казва това на външния наблюдател?
Медийни мениджъри и журналисти, по навик, спретнаха „скрап“ във Фейсбук: това, казват те, не е важна нишова новина, вие я раздухте, обърнаха се те към колегите си, искрено намеквайки, че има заговор, който може да принуди десетки милиони българи да гледат каквото и да било. Днес неизвестни рапъри, утре, да речем, супрематисти, а вдругиден дори хандбалисти.
И така, отхвърлихме "конспиративната" версия, според която злонамерени вестници и интернет хора налагаха на публиката ада вместо музика. Кучето все още маха с опашка, дори понякога да изглежда друго.
Да се върнем на вече споменатата дума „срач“, с която в съвременния български език се наричат дрязгите и скандалите в социалните мрежи. Токшоутата по телевизията са изградени на същия принцип: никой не чува никого и не се опитва да чуе.
На пръв поглед "срач" и "битка" си приличат. И двамата са в открит конфликт слични нападки, обиди, нецензурен език. Но именно в комуникативната им разлика се крие тайната на експлозивната популярност на словесния двубой между Окси и Слава.
Srach предполага пълна липса на емпатия. Хората говорят помежду си, но всъщност не говорят. Това са няколко синхронни монолога в реално време, като целта на всеки от тях е самоутвърждаване. В най-добрия случай тръгват от казаното от опонента като от трамплин, за да продължат собствената си мисъл. Срачите никога не завършват с компромис. Те не завършват с нищо, всеки остава сам - само с известен неприятен привкус на морална опустошеност.
Битките са различни. „За да може един MC да се разклати, първо трябва да го обичаш“, гласи Oksimiron в първия кръг. Само дълбокото психологическо потапяне във врага ви позволява да спечелите тук. Двама души стоят на разстояние един метър, понякога се приближават много и си крещят груби обиди и. вторият слуша с достойнство. Изслушва докрай, не прекъсва и не се втурва с юмруци към нарушителя – издръжливост, по-скоро достойна за японски самурай с неговото бушидо, отколкото за съвременна България с нейната атмосфера на омраза. След решението на журито и двамата участници се ръкуват. А изявлението на Оксимирон в деня след като поражението стана известно, в неговия Instagram „Аз, разбира се, приемам съдебното решение“, прилича повече на изявления на западни президенти и премиери, загубили изборите.
Накратко, битката не е атрактивна, защото е образ на бъдещето на България или гето на свободата на словото, както писаха някои колумнисти (има достатъчно цензура върху същия Версус, което Ресторантьорът, водещият на предаването, не скри в интервю за Дудю). Той привлича, като предлага да гледат честен двубой.
И ако мислитечестен двубой е плеоназъм, маслено масло. Двубоят няма как да не е честен. Иначе името му е друго: засада, побой, срач.
Честен дуел е двубой на благородници, дебати в британския парламент, а сега и рап битки в България. Зрелищна конфронтация с непредсказуем резултат, изградена обаче върху минимално уважение един към друг и към правилата на играта.
Те ще кажат, че футболен мач с феърплей и състезание по виолончело може да се нарече честен двубой, но незнайно защо не взривяват медийното пространство. Факт е, че в спорта това е именно борбата на мускулите и може би на стратегиите, в музиката – на уменията и занаятите и точно тази битка ни показа честен двубой в смисъл на общуване, обмен на мисли и думи, мнения и оценки.
И за честна двупосочна комуникация в България копнееше. Властта не иска да говори със системната опозиция. Системна опозиция от улицата. Една улична опозиция на друга. Журналисти с журналисти. Хора с хора. И всеки предпочита да говори само ако опонентът е с вързани ръце на гърба и има запушена уста.
Въпросът е и в участниците в дуела.
Говорейки в битка за „Герой с хиляда лица“ на Кембъл, класика на наратологията, вдъхновила Лукас при създаването на „Междузвездни войни“, Оксимирон допусна грешка, която може да му коства победата. Той или сравнява себе си с Батман, а опонента си с Жокера, или нарича Purulent „оперен злодей“ и „дори не последния бос“. С една дума, той подчертава, че именно той е архетипният герой, който трябва да извърви своя път докрай. До надписа "щастлив край" на екрана.
Но гледането на финалната битка между добър и лош човек винаги е малко скучно, дори ако битката ръкопашна е хореографирана перфектно, точно защото винагизнаете как ще свърши всичко, дори ако в момента героят виси на ръба на пропастта и дулото на пистолет е насочено към него.
Purulent разбра по-добре философията на детската площадка и изигра различна игра: не Батман срещу Жокера, а Батман срещу твърде правилния и следователно досаден Супермен.
Честната битка между двама герои, трима, четири, пет, десет е много по-зрелищна от пътя на един герой. И това е, което се нарича демокрация.