Тюркоазен пръстен, или от какво се страхуват вещиците, Проза на живота
Тази невероятна история се случи в едно от уралските села. Преди около сто години в него живеела млада жена на име Зея. Тя беше невиждана красота: стройна, с черна плитка до пръстите на краката, лицето й - сякаш майстор го беше изваял от мрамор, бяло и кадифено.
Да, само недобрите й очи издаваха нрава й: тъмнозелени и жълти искри препускаха по тях, търсейки жертва. Както гледа някого, така че на този човек със сигурност ще се случи неприятност. Всички жители на селото внимавали да не й хвърлят погледа и я наричали Зея от думата "змия".
След като остаряла, Зея отишла в планината, в далечна пещера, където златотърсачите добивали най-чистия тюркоаз. От този камък занаятчиите издялаха брачни халки, които бяха известни в цялата област. Откакто магьосницата се заселила в пещерата, никой не посмял да отиде там.
Да, с течение на времето тази история беше забравена и младите момчета, които искаха да изненадат любимите си хора, започнаха да ходят в планината за тюркоаз. Но те се върнаха с празни ръце - не можаха да намерят тази пещера.
И тогава един ден Иван, млад майстор на скъпоценни камъни, решил да намери тюркоазена пещера и да издълбае на булката си годежен пръстен *, както правеха в старите времена. Той отиде при Степанич, най-старият жител на селото. Той познаваше планината като свой двор.
- Кажи ми, Степанич, как да намеря тюркоазената пещера? – попита Иван.
- Започнал си ненужен бизнес, момче - отвърнал старецът, - опасни места има. Злата магьосница Зея пази пещерата и цяла армия от отровни змии й помага в това. Сега не можете да наречете пещерата тюркоазена, тя ще бъде змия.
- Какво говориш, Степанич? Колко години минаха оттогава! Зея вече не е между живите. Кажи ми къде е тази пещера - не отстъпваше човекът.
- Е, като си толкова неспокойна, слушай.
И старецът разказа какстигнете до това място. Иван, без да се замисли, тръгна. Той познаваше добре планините и скоро видя два възлести дъба, а между тях гъсталаци от тръни. „Всичко, както описа Степанич“, помисли си човекът. В този момент храстът се размърда и се показа грохнала старица.
Иван не можеше да си представи такова чудовище: кокалестото му тяло беше едва покрито с мръсни, парцаливи парцали, съсухреното му лице беше изцяло покрито с брадавици, сивата сплъстена коса образуваше гнездо. А в него, свита на кълбо, лежеше черна змия и съскаше заплашително.
Тъмнозелените очи на възрастната жена блеснаха немило и тя прошепна през беззъбата си уста:
- Защо дойде при мен, браво?
Иван онемя от видяното, но се опита да не го показва.
- Здравей бабо! Търся тюркоазен камък, искам да направя подарък на булката.
- Вижте какво искате - тюркоаз за булката. Бързо те боли. Първо ми служи и чак тогава ще питаш.
- Готов съм да ви служа. Кажете какво трябва да се направи.
- Работата ще бъде проста, но не мога да се справя сам - очите ми не виждат. Елате в пещерата! — каза възрастната жена, разделяйки бодливите клони.
Иван влезе в жилището на вещицата. В горната част има дупка, която пропуска бяла светлина. Вижда в една ниша върху купчина сухи билки седи огромна котка, черна като смола, зелените очи искрят с жълти искри. Като видя човек, той стана, настръхна, вдигна опашка като тръба и изсъска.
- Мълчи, стар глупак! - извикала му магьосницата и казала на човека:
Тази котка има един бял косъм. Когато го намериш, откъсни го и ми го дай, тогава ще ти дам тюркоазени камъчета. В същото време хванете бълхи, иначе сърби цяла нощ, не ви дава да спите.
Иван седна на една борова постелка и каза на котката:
- Думата на собственика е закон. Ела тук, Блек!
Котката неохотно се приближи до човека. Той го постави на колене и започна старателна работа. Стъмни се, а Иван дори нямаше време да огледа гърба си - имаше толкова дебело и заплетено палто. Старицата запали факла.
Едва на сутринта Иван откри малко бяло косъмче зад ухото на котката. Той го извади и го подаде на вещицата. Тя грабна един косъм, взе бучка глина и търкулна малка топка, омесвайки косъм в нея. Преди човекът да има време да дойде на себе си, вещицата погълна тази топка.
В същия миг вместо грохнала старица пред него се появи красиво момиче в бяла ленена рокля до пръстите на краката с венец от тюркоазени цветя на пищната си черна коса. Тънка талия бе опасана с колан, украсен с тюркоаз. Бяла пухкава котка със синкаво-зелени очи мъркаше до нея.
- Да тръгваме, Иване - каза момичето усмихнато, - ще ти покажа къде е тюркоазеният камък.
И човекът сякаш беше омагьосан: той стои, не може да откъсне очи от красотата, не може да каже нито дума.
- Да вървим - казва тя, - искахте да направите пръстен с тюркоаз за вашата булка.
„Ти си моята булка“, накрая каза мъжът, без да сваля очи от нея. - Отиваме на село при майка ми, ще играем сватба.
- Това е добре - каза момичето нежно, - да тръгваме възможно най-скоро.
До вечерта Иван и момичето, придружени от бяла котка, дойдоха в селото. Влизайки в къщата, човекът каза:
- Мамо, ето моята булка. Утре ще е сватбата - гответе се.
Майката мълчеше объркана. В това време от спалнята излязла прабабата на Иван. Когато видяла момичето, тя изпъшкала и без да каже нито дума, набързо напуснала къщата. Излизайки от портата, тя си пое дъх и отиде при Марюшка, истинската булка на нейния правнук.
Майката на момичето й отворила.
- Какво стана, Петровна? – попита тя, гледайки тревожно развълнуваната старица.
- Обади се Марюшка! Бедата дойде в селото.
Чувайки гласове, едно момиче изтича на верандата.
- Какво стана, бабо? Къде е Иван? Дали е жив и здрав?
- Тихо! Не вдигайте шум, мили мои. Чуйте какво стана – започна да разказва възрастната жена. - Вчера Иван отиде в планината да търси тюркоазена пещера и се върна едва сега, и то не сам, а с красивата Зея, нарича я своя булка, насрочи сватба за утре.
- Жива ли е? – изненада се майката на момичето. Тя е на повече от сто години!
Какво е Zeya? Стара булка? Как може да е красива? — възкликна с недоумение Марюшка и избухна в сълзи.
„Няма защо да роним сълзи, трябва да си свършим работата“, каза възрастната жена.
- Какво може да се направи? Как да се справим с вещица? – попита Марюшка.
- Утре, щом младите с майка си отидат на църква, тичай при нас. Със Зея дойде и нейният верен помощник, бяла котка, която има един черен косъм зад ухото. И така, ти намери тази коса, издърпай я и аз ще я скрия в пай. Според традицията на нашето семейство младите хора, прекрачвайки прага на къщата, трябва да ядат баница и да я запият с халба квас. Това лакомство се поднася от най-възрастния в семейството.
- Разбрах! - каза щастливо момичето.
Те направиха това на следващия ден. Щом младите излязоха от портата, Марюшка изтича в къщата и грабна котката. Той извади, хапеше, дращеше, но момичето, без да обръща внимание на това, бързо намери черен косъм, изскубна го и го даде на баба си. Скрила го в баница и го сложила в пазвата си, за да не го забърка по невнимание. Тя даде на Марюшка лечебна билка и каза:
- Бягайте вкъщи възможно най-скоро, варете тази билка и я лекувайте с отвара от раната - ухапванията на тази котка са опасни.
Скоро младите хора се качиха в къщата, а с тях и всички жители на селото. Прабаба излезе да ги посрещне,в ръцете си тя държеше чиния, върху която лежаха две баници и две халби квас. Приближавайки се към младите хора, тя им подаде чиния. Зея първа грабна баницата и бързо я изяде - искаше да влезе колкото се може по-скоро в къщата и да стане млада стопанка в нея.
Но преди да направи крачка, тя се превърна в грозна старица. Иван се отдръпна от нея ужасен. И старите хора, които помнеха вещицата, която някога живееше в селото, викаха:
- Зея! Зея се върна при нас. Прогонете я хора!
Самата вещица разбра, че е време да избяга. Тя вдигна котката в ръцете си, която в същия момент почерня и се втурна с всички сили към планината. Младежът изтича след нея и я преследва, докато тя изчезна в змийската си пещера.
И Иван и Марюшка се ожениха и заживяха щастливо.
* В стари времена в някои региони на Русия брачните халки са правени от тюркоаз.