Тъмни уни хроники
Достъпът до книгата е ограничен до фрагмент по искане на носителя на авторските права.
Господството и заговорът на мрака
Трансилвания, 1706 г.
– Тъмнината приближава, идва тук… – прошепна слаб младеж с изплашени очи, взирайки се в хралупата, забулена от нощен здрач. - Татко! Не съм уверен в способностите си...
- Той не е сигурен! — прогърмя глас от мрака на нощта. „Докато вашите братя и сестри учеха магия, биеха се с вампири, вие бързахте из горите след Валкириите, забавлявахте се с троловете в техните гнусни таверни, излизахте със зли духове, вместо да ловите тези същества!“ И сега всички зли духове, които сме убили през вековете, са влезли в нашия свят! Събери всичките си сили, трябва да сме на тринайсет! Тъмнината идва тук, остават секунди!
Щом каза това, цикадите, които бяха разкъсани във високата трева, млъкнаха и вятърът разнесе от далечните хълмове воя на кучета, изпълнен с ужас и мъка. Сякаш подчинявайки се на невидим сигнал, гората оживя, изпълнена със звуци на пляскане на криле, шумолене, пращене на клони; изплашени птици се стрелкаха в нощното небе.
Сенките се отделиха от черните подножия на далечната гора, но сега те вече не бяха тичащи горски зверове, а бавна черна вълна, блеснала със стотици очи. Дори през нощта беше толкова черно, че я боляха очите. Тъмнината, изпълваща хралупата, се движеше с неумолимостта на чужда на всичко живо сила, от която нощният въздух пулсираше от ужас.
- Да започваме! заповяда глас на гръмотевица в мрака.
Тринадесетте фигури с дълги наметала, заобикалящи кухината, пуснаха качулките си и вдигнаха ръце.
В този момент нощта се изпълни с шепот и въздухът започна да пука като пронизан от мълнии. Кухо началосвийте се на възел - земята се прови, извивайки се в огромна фуния, в средата на която набираше сила бясно въртящо се торнадо. Черният възел, пулсиращ, се сви, сви се по размер до бяла искряща звезда, която започна да се издига нагоре, осветявайки вече празната кухина с бяла ярка светлина.
Чу се оглушителен рев и леден вятър заля всичко наоколо.
Люспи сребриста слана летяха надолу като нощни пеперуди - посред лятна нощ, пърхайки, беше истински сняг.
Младият мъж се обърна, чувайки шумолене в далечината, но в същия момент леден шквал го отхвърли настрани, върху тревата, покрита със синя слана. Вече губейки съзнание, той успя само да забележи с крайчеца на окото си как, една по една, останалите дванадесет фигури в наметала паднаха мъртви ...
Първа част
Глава 1 Наемателите на тринадесетата
Да прекараш четиринадесетото лято от живота си в прашния и задушен център на Санкт Петербург – не можеш да си представиш нещо по-лошо.
Влада затвори очи, залюля се на люлката възможно най-силно, излагайки лицето си на топлия вятър.
Днес е последният ден за мързелуване.
Други бяха събрани от майки и баби, които вече се суетяха и тичаха през двора с покупки за училищните часове, но Влада отдавна беше свикнала сама да се грижи за нещата си.
Като цяло човек без родители е малко по-различен от другите.
Когато няма кой да ви каже как да живеете и какво да правите, пораствате много по-рано от връстниците си, зад които майките и татковците винаги бързат, решавайки всеки, дори и най-малкият проблем. А Влада имаше само дядо, за когото тя самата трябваше да се грижи - на седемдесет години старецът понякога забравяше за възрастта си и можеше да се качи на стълба, за да окачи завеси или да започне да си вари силно кафе, въпреки че често грабвашесърце.
- Хей, Огън! Защо не отиде никъде това лято? Мотаене в града? — попита високо Анджела, политайки високо на близката люлка и отмятайки глава назад, за да може още по-ефектно да помете земята с дългата си руса коса.
Влада натисна рязко с подметките на сандалите си върху чакъла и спря.
Приятелите, с които повече или по-малко общува в по-ниските класове, израствайки, се промениха пред очите ни. Вероятно организмът на някои момичета от старшите класове започва да произвежда вреда, дори гласовете им стават еднакво гадни.
- Какво, глътна си езика, Огнева? Анджела не спря. - Питам, къде бяхте през лятото?
„Никъде, вече знаете“, тихо отговори Влада. - Защо питам за десети път?
Как е възможно, не разбирам! - Нарочно силно, за да чуят възрастните съседи по пейката, възмути се Анжела. - Вече почивах с родителите си в Испания и Франция - всеки ден плувах в морето!
„И ние ходим в дачата всеки уикенд“, съгласи се Полина, която като сянка следваше Анджела навсякъде, само от време на време повишаваше глас. Полина изглеждаше като много коректна бухалка от някой скучен детски анимационен филм, който Влада не можеше да понася.
„И аз харесвам града…“ – измърмори разочаровано Влада. - Ясно?
И какво друго да отговоря, ако вече е ясно, че е просто нереалистично за нея да отиде някъде да си почине?