Трудно дете
Награда fanfic "Трудно дете".
- Изтегляне в txt
- Изтегляне в ePub
- Изтегляне в pdf
- Изтегляне в fb2
41. Моето семейство.
„Много вкусен сладолед“, мърмори Логан с уста, пълна със студени лакомства.
- Здравей, слънчице, как си? - чувам нежен глас от другия край на тръбата и се усмихвам.
- Здравейте, всичко е наред, как сте? Оглеждам всички. - Защо всички сте толкова втренчени?
- Ти говориш на мен? - изненаданият глас ви кара да отклоните вниманието от момчетата.
- Не! Разбира се, че не, какво си ти? Чувам нахален смях.
- Обичам, когато си объркан! Трис, кога идваш при нас, а? Напълно ни изостави! Липсваше ти на Евън.
- Евън! — възкликнах аз. - И на мен ми е много скучно. Мейвис също ли е там?
- Да, тя също ви чака, ние ви чакаме.
Усмихвам се широко.
- Вече летя на крилете на любовта към теб! Казвам.
- Хайде, обичам те.
- И аз те обичам! Затварям телефона и гледам приятелите си. Отидох, чакат ме.
- СЗО? Чувам дрезгав глас. - Момче?
- Госпожице, пристигнахме. - Гласът на таксиметровия шофьор ме изкарва от мислите ми и аз, след като платих, слизам от колата.
- Патриша! - чувам звучен глас, дори нямам време да пристъпя прага на къщата. Момиче с руса коса и зелени очи на около десетина години изхвърча от стаята и скача върху мен, поради което двамата лежим на пода в коридора. - Ура! Ти пристигна!
- Мейвис, скъпа, здравей, колко ми липсваше! Как са г-н и г-жа Робъртсън? — питам аз, докато ставаме от пода и отиваме във всекидневната.
- Баба и дядо? Между другото, скоро ще дойдат при нас, искат да ви видят и да разберат всичко.
- Какво? Кога ще дойдат? - азСпускам се на дивана.
- Скоро и подарък ви очаква! тя изписква и пляска с ръце.
- Искат да те запознаят с поредния "младоженец", това е техен братовчед-племенник. Само не му помня името.
- Отново? въздъхвам. - Точно заради това не ми харесва, когато идват. Всеки път, когато се опитват да ме омъжат за някого, без значение за кого, най-важното е да се омъжи за мен!
- Това са баба и дядо! Мейвис се смее. „Той е добър, Трис, наистина.
„Да приключим темата“, казвам твърдо и затварям очи.
- Е, Мейвис, Патриша нямаше време да дойде и вече беше без настроение. Чувам нежен глас зад себе си и се обръщам.
„Мамо“, прошепвам и ставам от дивана, прегръщам майка си. - Как си?
- Всичко е наред, как си, дъще моя? Колко се радвам да те видя!
- Всичко е наред! И аз много се радвам! Задържал си нещо в този Тексас. Къде е Матю?
„А… той слага Евън в леглото“, усмихва се мама и сядаме на дивана. Питам я за баба и дядо, разглеждаме снимките им. — Ето защо не отиде, Трис. Мама и татко толкова много искаха да те видят.
- Е, мамо, имам институт, обучение, последната година.
- Да разбирам. Просто не сте се виждали от три години, та идват другата седмица!
- Мамо, татко не се интересува от разказване на приказка! Той хърка там и мърмори нещо, - възмутен глас отвън ни кара да се отклоним от разговора и да съсредоточим цялото си внимание върху четиригодишно момче, което стои по пижама и нацупи устни.
- Евън! - викам го аз и разпервам ръце на страни за прегръдки. Очите му мигновено се разширяват, а на устните му играе усмивка.
- Трис! той изписква и скача в ръцете ми. - Здравейте!
- Хей, скъпа, как си? Как отидох при баба ми идядо?
- Глоба! Трис, ще ходиш ли на разходка? Моля ви, изобщо не искам да спя! - момче с черна коса и сиво-зелени очи навива кичур от косата ми около пръста си и се усмихва широко.
Кой ще спи тогава? Мама ще се закълне! Поклащам глава.
„Няма да го направи, защото ние няма да й кажем.“ Той поставя показалец на устните си. Всички заедно се смеем.
„Ще отида да проверя как спи татко и няма да ме има десет минути“, намига мама и си тръгва. Разменяме погледи и бързо тичаме към детската стая да се преоблечем. Мейвис сменя пуловера си, а аз изцяло сменям Евън в топли дрехи.
- Колко време имаме? — пита задъхано Мейвис.
„Пет минути“, прошепнах и взех Евън на ръце, изтичах в коридора. Там набързо се обухме и, като облякохме якета, избягахме от къщата.
- Ура, успяхме! - изпищяха децата, а ние всички се засмяхме.
- Къде отиваме? – питам, хващайки децата за ръце.
- Изпратете в парка! Мейвис пляска с ръце, а ние с Евън кимаме утвърдително. По пътя към любимия парк играем, скачаме, тичаме. И така, в весела приятелска компания стигнахме до парка. Там тичахме и скачахме отново, докато Ивън падна, Мейвис го последва, а аз я последвах. Трябваше да се спъне в тази кучка! Всички се засмяхме на глас, но тогава в ушите ни се разби подозрителен звук, който идваше от Евън.
– Искам да ям – усмихна се мило момчето.
- И аз! Мейвис крещи.
- И аз съм на същото мнение! Намигам на децата, а те радостно пляскат с ръце. - Там има кафене, прати ли?
- Изпрати! - изписква Евън и лети като куршум в това кафене, момиче тича след него. Поклащам глава и се усмихвам, докато ги следвам.
- Колко си умен! казвамкогато виждам, че брат ми и сестра ми седят на столове и гледат менюто.
- Да, но ти си костенурка! Евън се съгласява с мен, а Мейвис се смее.
- Хей! Няма да ти купя сладолед!
- Шегувах се, Трис, ти си най-бързата костенурка в света - момчето ме целува по бузата. - Ще купите ли сладолед?
- Е, щом съм най-бързата костенурка в света, тогава добре! Взех менюто и започнах да го изучавам.
- Трис, пс! Чувам шепот отстрани и поглеждам Мейвис.
Момичето навежда смутено глава и тихо прошепва:
- Искам да отида до тоалетната.
- О... - Оглеждам се из кафенето и виждам малка табела. - Леле, виждаш ли? - Посочвам гърба си, тя кима. - Това е тоалетна, върви.
Мейвис става и тъпче към целта си.
- О, Трис! Може ли ягодов сладолед? Евън поставя менюто на масата и посочва с малък пръст трите розови топки, които са в чинията.
— Добре — кимам. - И аз ще…
- Трис! - внезапно се появи сестричка, сяда до мен, от което потръпнах.
- Мейвис! Защо си толкова уплашен?
- Ами спешно е! Ето, този хубавец ти го каза - тя сочи пръст зад гърбовете ни и пъхва в ръцете ми небрежно смачкана салфетка.
Свъсих вежди и оправих салфетката, на която с черен маркер пишеше: „Ягода? Нещо ново, мога ли да се присъединя?". Обръщам рязко глава и по тялото ми преминават тръпки.