В памет на Леонид Михайлович Баткин (1932-2016)
Сергей А. Иванов - за изключителен хуманитарен и обществен деец
„Баткин. - Юрий Михайлович подскочи на стола си. - Не може да бъде! Бъркаш ли нещо?" Лотман отиде в Мюнхен със стипендия няколко месеца преди мен, а през 1989 г. всеки ден беше една година и той освен това беше прекарал дълго време в болницата, безнадеждно изостанал от галопиращата съветска ситуация. „Да, уверявам ви, беше той! аз настоях. „Той поведе митинг за двеста хиляди в Лужники!“ Но аз самият нямаше да повярвам, ако не бях в тази тълпа. Тогава, на 21 май 1989 г., имаше много за възхищение: и фактът, че толкова много хора - за първи път! - дойдоха да подкрепят демократичните промени и факта, че за единствения път Сахаров и Елцин стояха рамо до рамо на подиума. Но не по-малко от това бях изумен от Леонид Михайлович, който стоеше до тях пред микрофона: изглеждаше, че той е роден за политически оратор и, което е по-важно, умел лидер на тълпата. Всичко беше за първи път и никой не знаеше дали Ходинка ще се случи от спонтанното натрупване на такава маса хора. Баткин водеше този митинг несдържано и артистично: той леко се разстрои, когато излезе извън мащаба, внимаваше да не се натискат, палаво и леко шегувайки се със себе си - но изкомандва: „Всички да направят три големи крачки назад!“ И гигантската тълпа безпрекословно му се подчини. Бях особено шокиран от това как Баткин контролираше края на митинга: за да не се създаде блъсканица, беше необходимо тези, които стояха най-близо до трибуната, да останат на местата си известно време, докато задните се разотидоха, а Баткин весело предложи: „Чакай, чакай сега! И ако искате, пейте песни! Може би той е шпионирал ролята на писар в ролята на трибун за себе си в любимата си ренесансова Флоренция (Данте и неговото време: Поет и политика. - М., 1965)?
Леонид Михайлович Баткин е специалист по италианския Ренесанс. включителноЕнтусиазмът към културата, особено силно изпитан в тази задушна атмосфера на Харков, където израства и работи до 1967 г., Баткин пренася през целия си живот. Но в същото време, по парадоксален начин, възприятието на Леонид Михайлович за културата беше коренно различно от това, което се възприемаше от много интелектуалци. Всички дискусии от онова време, дори и за Възраждането, са форма на философски размисъл за съдбата на България. През същата 1978 г. се появяват „Италианските хуманисти: стил на живот, стил на мислене“ на Баткин и „Естетика на Ренесанса“ на Лосев. Колко различни са били тези два Ренесанса! На пръв поглед и двете произведения говореха за древна Италия, но всъщност се сблъскаха две форми на критика на съветския проект: Лосев го нападна за безбожен прогресизъм, а Баткин, напротив, за потъпкване на горда независима личност.
Гледайки от днес, просто е невъзможно да повярваме, че всичко това ни се е случило! Това наистина беше уникален момент в националната история. Но чудесата не траят дълго. Властите (много) бързо започнаха да усещат аутсайдерите и отначало постепенно да ги отхвърлят. Още през 1992 г. Баткин се отдалечава от активното участие в политиката и въпреки че продължава да бъде политически мислител (срв.: Баткин Л. Все още има шанс: Политически впечатления и размисли от три години след август. - М., Харков, 1995; Епизоди от моя обществен живот. - М., 2013), и той проявява силен интерес към политиката до последните дни от живота си, въпреки това той вече не е имал място в новата реалност.
Не споменах най-важния дар на Леонид Михайлович - неговото блестящо владеене на словото. В ситуация на чудовищна късносъветска безмълвност, с пълна некроза на речеви (да не говорим за реторични) умения, в местната хуманитарна наука само две непостижими фигури стоят самивърхове – Аверинцев и Баткин. И двамата говореха и пишеха неправдоподобно, възхитително, но все пак бих дал палмата на Баткин в този "синкриз". За искрящата изненада на фразата с непроменената яснота на нейната рамка.
И този некролог би било най-добре да го напише самият той, а не защото се познаваше по-добре от другите. Но тъй като в жанра на некролозите той не знаеше равен.