Всеки ловец иска да знае (Белски)
Върху грапавия асфалт, топящ се от жегата, сгърчено, самотно тяло.
- Моят вероятно. Кой друг би умрял на такова неподходящо място. Въпреки че до цветна леха, пълна с напукана пръст, не е толкова страшно.
На тънък като фазан врат кестенява бенка - единственото нещо, останало неразмазано по цялото платно - изглежда още по-самотно от разкъсана фигура сред бързащи ботуши и обувки от различни стилове, размери и цветове. Зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено...
- Не ме интересува, - гледам се отстрани, - обичайната, неведнъж грешна черупка.
Обувки, без да свеждат очи, усърдно крачат тук-тук-тук, погълнати от набиване на планирани желания в тротоарните плочи и само на моменти, сякаш се опитват да се убедят, че са навреме за всичко и навсякъде, цок-цок-цок, отклонявайки се от арогантния протектор на организирана демонстрация, ускорява крачка тук-тук-тук, когато вижда в далечината своя фазан - развяващо се знаме с уморен обаждане на известната компания Pepsi-Cola цок-цок-цок "Всичко едва започва."
- Идиоти! Какво трябва да започне сега? - Сравнявам се с безкрайна върволица от нетърпеливи стъпки, обезумели от жегата и старанието тук-тук-тук. Сложен калейдоскоп от безсмислени стремежи цок-цок-цок и неосъществими надежди тук-тук-тук, без да забелязват нищо, tum-tum забързано минава, съставяйки веднъж завинаги рисунка, одобрена според собствените им скици от парчета многоцветна смалта.
- Вижте ме, копелета такива. Проследявам с подпухналото си око безкрайна поредица от арогантни стъпки.
Всеки ловец иска да знае – зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено.... Обаче няма никакво значение къде седи неговият фазан. Той седи някъде...
По време нападане, изненадващо бързо, почти мигновено, мина през главата ми:
- Е, по дяволите!
Само секунда пауза и след това безкрайността се стегна в стегнат възел.
Не усетих болка от удара и малко ме озадачи. Още по-разочароващо беше, че нямаше просторни коридори, в които светлината пробиваше в края на тунела, нямаше ангели с меки криле, нямаше девици с красиви гласове, нямаше светци, нямаше апостоли. Дори някое небрежно дяволче. Никой, освен обувките, които бързат сами, от вечерта планиран бизнес. Жълто, червено, лилаво, розово, бяло, маслинено...
Маслиновият оттенък на летните сандали носеше високи, стройни крака върху мен с чувство за превъзходство. Къде свършваха от тротоара не се виждаше, но да видя, изведнъж, исках непоносимо. - Може би още не съм съвсем мъртъв? - с леко съскане на евтина сода, главата му започна да се движи. Но се размърда някак вяло, не настойчиво.
Нещо се лута, лута се в безкрайните лабиринти на моя възпален мозък. Шумоли с отломки от неясни числа, отломки от недовършени формули, думи сухи и крехки, като мъртвите коси на алабастрови статуи на шумолящи цивилизации.
Galleria degli Uffizi, Museo San Marco, Palazzo Pitti. . Маслиновият спомен се въртеше като мъгла над разтопената настилка. Изглежда, че щях да стигна до южната част на Европа в края на ваканционния сезон. Хитрите Мадони, доколкото си спомням, винаги мамеха с обещаващи усмивки. Що за историк на изкуството, сортирал гроздова грапа, видял целомъдрие и майчинство в устните им?
Италианците трябва да са нещо като тях. Само да не бяха толкова дебели, сякаш дълго минаваха през четките на Ботичели, и не толкова аскетични, сякаш бяха изстъргани от строгите дъски на Джото. Мадоните да останатсамо сладострастни усмивки, без целулитни отлагания. И лукавство, събрано в ъглите на подути устни с весела похот. И …. Жълто, червено, лилаво, розово, бяло, маслинено….
Защо харесвам ... винаги съм харесвал ... - значи жив ли съм, или вече не съм жив? - изгнаници от всички породи и ивици?
Сандалите се връщат за миг, надвесени над тъмно петно на тротоара. Увереният мирис на непознати парфюми, в който се усеща планинският вятър с нотка на тръпчив Кианти, етболгарските гробници, покрити със сянката на маслинови горички, морето, с утринни отблясъци, скриващи очертанията на древните катедрали на Флоренция, за които мечтаех, откакто за първи път видях в един от филмите на Фелини усмивката на съблазнителна и същевременно развратена Мадона, са поу червено с уверен мирис на непознати парфюми, в който се вижда планинският вятър с нотка на тръпчив Кианти.
Сандали с коркови подметки са скрити под чадъри, които покриват входа на съседното кафене.
- Престанете да тропате с петите, главата ми не е трансферна станция на московското метро!
Без да чуят пъшкането ми, сандалите ще изберат стол на плетената маса недалеч от сцената и всичко ще си застане на предопределените места: сервитьорът се приближава с мадонска усмивка, нищо мъжко, дори пикантно, каталог с модерни обувки, сладолед от шам фъстък, вино и маслини.
Не всеки ловец знае...добре че не всеки.
Жълто, червено, лилаво, розово, бяло, маслинено.
Аз съм ловец. Искам да знам. Гледам обърнат океан от небе, държан от цветни крила. Високо над мен е дупката на греховете ми. Под мен са ловните полета на огромен град.
Преструвам се на мъртъв: свивам се до кестенява бенка на тънък фазанов врат. Израствам в пукнатините на цветна леха с отровна издънка на тропическа лиана.
Вискозна течност изпълва вените, удряйки в слепоочията. Пъстра лента от откъслечни мислистиска главата си. Задушава, оковава с метален ръб процесите на умиране, протягайки с последни сили алчните си пръсти до най-тънките пукнатини, изядени от кора до кора в отдавна изгубените книги на древните библиотеки. Към тесни, отдавна почистени от прах кракелюри в ъгълчетата на устните на похотливи мадони от древни платна на забравени галерии.
Зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено...
Маслинени сандали изникват от дълбините на кафенето, долепили устни до прозореца. На стъклото, замъглено от хладния дъх, е сплескан отпечатък от усмивката на Негровата Мадона.
Бягай. Пълзене. Заровете се в земята. Да се скрият в просторни зали под изсъхнала цветна леха, покрита с луксозна шапка от неземна красота от растения, които никой никога не е имал намерение да засажда.
Тя гледа през елегантната витрина към тъмно петно в средата на порестата настилка.
- Хей! Прелистваш страниците на мозъка ми твърде бързо.
Тя се усмихва, докато облизва разтопени капки от топки шоколадов сладолед.
- Хей, ти!…бъди внимателен в коридорите на моите библиотеки.
Тя се смее, докато чертае ред на последната страница на моден каталог с тънък нокът.
- Хей! Нямам достатъчно въздух за дишане.
Маслиновият цвят набъбва. Издърпва отровни пипала към сухо цветно легло. В дълбочина. Към земя, проядена от червеи и миналогодишен дъжд.
- Чакай, главата ми се върти.
Тишината привлича ято цветни птици. Те се реят над цветната леха, затварят кръгове, целят се да изкълват зрънце елда от горещия асфалт.
Върху плетен плот, удобно облегнал се на грациозно извити крака, изработен от най-добрия майстор от най-екзотичните гори, изсечени по крайбрежието на Сардиния, числата са разположени в тънки шарки, думитестават завършени фрази и мъдри формули се разпадат на пода, превръщайки се в проста и разбираема мозайка. Мозайка от моя мозък.
Зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено...
В търсене на голям коридор винаги се натъквам на многобройни врати, водещи към същата зала, където веднага попаднах от тротоара. От първите минути това място ми се стори съмнително. Първото нещо, което привлече вниманието ми, беше ваза от бял алабастър, разпръсната наоколо с дълги стъбла, обсипани с великолепни цветя.
В залата изнесоха голямо представление по пиесата на драматурга, за който се знаеше само, че е умрял в бедност и е погребан в средата на Адриатическо море на брега на острова под стар кипарис, увит на върха с тънка лиана.
Озовавам се в задните стаи за камерни бюфети, където зрителите пият леко разредено вино, обсъждайки последния вернисаж, пристигнал за един ден, минавайки през Апенините, модерен художник, станал известен с това, че е украсил всички римски фонтани със своите композиции от смалта с неизвестен произход; или в мрачното фоайе, напомнящо за Средновековието, в стените на което жужат блестящи хромирани машини, пълни с бадемов сладолед и кафе. Но всеки път, обръщайки се настрани, отново се озовавам в просторна зала. Започвам да се чувствам така, сякаш съм бил тук много пъти преди. Може би в минал живот.
Примирих се с лабиринтите. Намерих ги уютни. Свикнах с факта, че има много хора наоколо и не искам да напускам готиното подземие за дълго време.
След безкрайни завои се озовах на същото място. Концертът свърши. Вече нямаше нужда от концертни програми и опаковки от бонбони шумоляха на пода. Манекени от алабастър лежаха мирно в креслата покрай стените.
Абсолютно се нуждаяведнага се пробутвам до тях и проверявам с най-старшия, в чин лейтенант, с празна яка, закопчана със седефено копче, точния маршрут и внимателно надрасквам с червен флумастер кръг на последната страница на туристическия пътеводител около мястото, където оставих цветната леха насред горещия тротоар.
Определено трябва да намеря изход. Необходимо. Начертавам тъмна галерия, която се връща назад.
Намирането на дълъг коридор, в края на който трябва да свети ослепителна светлина, не се оказа никак трудно. Където хората отидоха, там отидох и аз. Коридорът се оказа точно по средата между две много скучни екскурзии. Но накрая нямаше светлина. Светлината се спускаше през стъклен таван, на чиято повърхност ясно се различаваха щракащи отгоре ботуши и чехли с различни стилове, размери и цветове. Зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено...
- Виж! Това съм аз! - маслинови сандали се смеят.
- Вървете всички! Вече съм аз! - Искам да отговоря, но мълча.
И това продължава дълго време, много дълго време, толкова дълго, че последните пропуски между нас имат време да изчезнат.
Аз съм ловец. Не искам да знам какъв цвят са пълните с пера възглавници, върху които заспиваш на прохладата на климатизирания въздух.
Целя се. Прицелвам се и стрелям по усукана дъга, разпадаща се с много фрагменти от флорентинска смалта с различни цветове и нюанси: зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено ...
Обърнатият океан на небето, държан цяла вечност на крилете на сребърни птици, пада, пада, пада.
Стадо от моите грехове пада в поле с цъфнала елда. От ятото се отделя птица, малко по-пъстра от останалите. Фазанът накланя глава на една страна, гледа ме без да мига с перленото си око. Сега към мен и най-напреднаистина, време е.
Съзнанието се крие в тъмни лабиринти, проядени от червеи и се губи в дълбините, където старателният резултат от много векове и безброй поколения ще се превърне от празно любопитство в алабастров прах под лекомисления жест на безразлични пръсти.
Зелено, червено, лилаво, жълто, бяло, маслинено...
P.S. МУЗЕИ ВЪВ ФЛОРЕНЦИЯ:
* Галерия Уфици * Музеят Сан Марко * Палацо Пити ____ ___ ___ ___ ___ ___ ___ ___ ___ ___ ___ ___ ___
* Академия за изящни изкуства (Флоренция) * Музей Буонароти * Национален музей (Флоренция) * Църква Сан Лоренцо * Параклис Медичи (Cappelle Medicee) * Museo Nazionale del Bargello