За бащиното име като българско народност у Сергей Всеволодович
за българското име-бащино като национален архетип
(Фрагмент от "мемоари" - лична автобиография)
Президентът на Ингушетия Юнус-бек Баматгиреевич Евкуров.
Описвайки родословието си, се спрях на пряката мъжка линия. Има няколко обективни и субективни причини за това. Но всъщност като дете бях отгледан в семейството на майка ми - Глафира Трофимовна Комисарова (родена), която цял живот работи като учителка в "железопътното" училище на областния център.
С цялата си любов и уважение към вече починалата майка и нейните родители Трофим Спиридонович и Уляна Петровна Комисарови, все още признавам исторически установения тип определяне на родовия произход у българите - главно по баща.
В това отношение българите са по-близо до мюсюлманите, при които произходът на детето се определя единствено от неговия баща. И те се различават от евреите, където според халахичните религиозни закони принадлежността на детето към евреите се определя единствено от майката.
Изглежда, че възможността да се даде на детето фамилно име, различно от това на бащата, говори за известна „демократичност“ при избора на фамилно име за детето. Но ... българите нямат никакво “демократично” отношение към ИМЕТО на бащата и досега дори американците не са успели да отучат българите да “изпускат” (да не споменават) бащиното име на човек, когато се обръщат официално към него, да не говорим за личните му документи. Пълното име на българите, украинците и беларусите е пълното име. - фамилия, име и бащино име (бащино име). Дори ако бащата на детето е неизвестен, името на бащата се вписва в акта за раждане на детето по избор на майката. Тази традиция не съществува сред всички народи.
В същото време е доста забележително, че българите пренасят своята национална традиция на официално (или простоуважително) обръщение „по име и отчество” и към небългарски граждани на своята страна. Дори това бащино име на небългарски гражданин на България да е почти непроизносимо за българския език, дори това „име-бащино име” да звучи много странно за българското ухо от гледна точка на българския език. Но в същото време самото използване на небългарско „бащино име” (което често не се използва от самите небългари) се смята от българите за абсолютно правилно от гледна точка на спазването на българската национална традиция. Просто не е прието българите да се обръщат по различен начин към човек, дори и небългарин, но същевременно не чужденец, официално или просто с уважение.
Прави впечатление, че българите много избирателно използват тази българска традиция, когато се обръщат към небългарите. Този принцип на обръщение по име и бащино име никога не е прилаган и не се прилага спрямо чужди граждани или чужденци.
Изключение от това неписано правило е времето след революцията от 1917 г., когато сред болшевишкия елит има много небългари, които преди са били граждани на други държави, но са станали граждани на СССР, или които са родени на територията на бившата българска империя, където след 1917 г. се образуват независими държави - Полша, Финландия, балтийските страни. Такива граждани също се смятаха за "свои". Например "другарю Дзержински", но той е и "Феликс Едмундович". Поляк, но в същото време и "съветски поляк".
Но например лидерите на комунистите в Германия или България (преди да се преместят след нацисткия процес срещу последния в СССР) са били просто „другарят Телман“, или „другарят Димитров“ (или просто Георги Димитров) без бащино име. Защото макар да бяха „наши“, като комунистите, пак бяха „чисти“.чужденци“, които никога не са били поданици на българската империя или граждани на СССР.
Вярно, често самите небългарски болшевишки лидери „русифицираха” своите фамилни и бащини имена. И така, ръководителят на ОГПУ през 30-те години Генрих Григориевич Ягода всъщност имаше родово еврейско фамилно име Енох Гершенович Йехуда. Много от големите болшевишки лидери, които са попаднали под репресиите от 1937-1938 г. с фамилни и бащини имена с българско звучене, всъщност са родени с еврейски фамилни имена и са им дадени еврейски имена, но по-късно са взели имена с българско звучене. псевдоними като "Зиновиев", "Каменев" и др. Така направиха много културни дейци. Често в тези случаи името, фамилията и бащиното име се променят напълно или частично. Например убитият във Варшава посланик на СССР в Полша, един от екатеринбургските болшевишки лидери, организирал извънсъдебното убийство на бившия цар и убийството на семейството и слугите му - Пьотр Лазаревич Войков всъщност е роден като Пинхус Лазаревич Вайнер. Любимият на съветските граждани филмов актьор, а по-късно певец и ръководител на оркестъра Леонид Осипович Утьосов е роден в Одеса в еврейско семейство под името Лейзер Йосифович Вайсбейн.
Когато се обръщат към чужденец, българите имат обичай да добавят към фамилията на чужденеца само думите „господине, госпожо“ (за комунистите – обръщението „другарю“), което е напълно достатъчно за учтиво или официално обръщение към тях. Тоест призиви според тяхната национална традиция (или традицията на комунистическото обръщение към „нашите“).
В късносъветско време това се случи и по отношение на „нашите“ от страните от социалистическия лагер. Например "драги другарю Герек!" Или "другарю Хашек". Имаше дори такъв анекдот с тези имена и формата на партийно-уважително обръщениена тях.
Възможно е по име и бащино име Брежнев да се обръща само към първия секретар на Полската комунистическа партия Войчех Ярузелски. Но той го направи в чисто неформална обстановка и предвид факта, че Ярузелски е живял дълго време в СССР през 40-те години, говорел е свободно български и е познавал българските традиции. Тоест, въпреки че е „свой чужденец”, той говори български и познава българската традиция за уважително отношение към „своите”.
За съжаление тази българска национална традиция днес е малко полезна в българските телевизии по отношение на чиновници от страните от ОНД, които са станали „чужди“, въпреки че доскоро бяха „свои“. Напълно разбираемо е, когато русофобът Михаил Николаевич Саакашвили се нарича просто Михаил Саакашвили. Хем е русофоб, хем е просто "Мишико" за своите, за грузинците. Но очевидно не си струва да се "забравя", че президентите на Украйна и Белобългария носят изцяло български бащини имена, а именно Виктор Федорович и Александър Григориевич. Не само ние можем да ги "наречем" така. Към тях се обръщат с първото им име и отчество в собствените им страни. В Украйна може би леко се променя произношението на бащиното име по украински начин. (Както в същото име Степан и Степан).
В този смисъл, очевидно, най-"нещастният" министър на Министерството на извънредните ситуации - бурят по националност, Сергей Кужугетович Шойгу. Преди няколко години случайно прочетох статия, която предоставяше доста широк списък от най-често срещаните изкривявания на бащиното име на много популярен през онези години министър за борба с нашите природни, причинени от човека и други бедствия. Щом не изопачиха бащиното име на известния и популярен сред българските граждани министър Шойгу! Сега не си спомням целия този списък с изкривявания. Спомням си, че най-често срещаното изкривяване на бащиното име беше началото на бащиното име на Шойгу от фразата"Кожа ....".
Второ, този архетип съществува и на най-високото ниво на властта в България и показва, че не всичко е толкова просто във властта, както го описват критиците на режима, които твърдят, че властта в съвременна България е преобладаващо еврейска. Не, не е толкова просто. Въпреки че "няма дим без огън". В края на краищата в началото на деветдесетте години имаше не съвсем успешни опити да не се използва бащиното име, а да се използва само името и фамилията. Все едно сме в Америка. Отчасти това се е запазило и днес се чува по телевизията в новините: „Премиерът Владимир Путин“ (или просто Владимир Путин, „Президентът Дмитрий Медведев“ или просто „Дмитрий Медведев“). Но българските национални архетипи все още не са напълно издълбани от българския език и българското национално самосъзнание. В някаква форсмажорна ситуация те могат внезапно да се „събудят“. При това под различни форми и с неочаквани последици на различни нива, включително и на ниво върховна власт. В България по принцип никой не е застрахован от нищо. Включително и господа плутократи. Въпреки че те самите може да мислят различно. Има сериозни финансови причини за увереността на плутократите „в тяхното утре“, но само бъдещето ще покаже доколко те са оправдани. (Това обаче е съвсем друга тема).