За това как се молеше демобилизацията (Игор Бортников)
За първи път от година и половина Гриша не беше разпределен никъде след сутрешния развод, обричайки бедната демобилизация на самотни скитания из нагорещената част. Не исках да спя, въпреки че жегата беше непоносима. Гришата скри малките си очи под козирката на големия си каскет. Малкият му ръст можеше да спечели всеки, но днес искаше да го оставят на мира, искаше да си говори сам, да страда. Малки крачета се висяха от бездънните ботуши, избърсвайки последните токчета. Да, беше второто, защото му оставаше толкова малко до вкъщи. Беше щастлив и възмутен едновременно, малкото му сърчице успя доста да се привърже към тези места и най-важното към хората. Старото куче Гришка, както винаги, радостно посрещна своята тъща, но дори възможността за човешка обич не можа да го накара да изпълзи от плодородната сянка. Гришка просто се изправи на предните си лапи и, дишайки тежко с отворена уста, вдигна облаци прах с голямата си опашка.
Но в същото време в душата на демобилизираните вече месец се прокрадва нещо тежко, нещо, за което беше забранено да мислиш, ако искаш да останеш сам. „Ще мине“, помисли си войникът и изпрати нов камък в канавката. След пет минути ходене подсилените ботуши се превърнаха в прашен мат. След като претегли отчасти следващия кръг, Гриша разбра, че по-нататъшното необмислено залитане го заплашва с топлинен удар. Краката му, нагорещени до краен предел, го отведоха до голямо мазе на казармата, където през лятото имаше съблекалня, а през зимата - сушилня, имаше и няколко самоделни тежести и тежка щанга, до която той дори се страхуваше да се доближи, оправдавайки се с убеждението, че атлетите са безмозъчни. Влизайки в мазето, той вдиша дълбоко влажния земен въздух и отвори широко очи, опитвайки се да се ориентира в полумрака. Яркото лятно слънце е толкова заслепителнобоец, че в първата минута трябваше да си проправи път до тъч. Може би от прохладата на мазето, може би от безлюдието му, демобилизационните мисли започнаха да се пръскат из горещата му глава като пияни. Нямаше какво да се прави, но нямаше и мир. Войникът напипа една пейка и седна на нея, без да бърше праха.
Гриша усещаше как всяка нишка от старата му униформа е пропаднала, безсмислие, което я прави много по-тежка и задушаваща. Потната ръка на войника започна конвулсивно да меси горещата му шия, сякаш преди пристъп на задушаване, след което се спусна надолу - всички горни копчета бяха разкопчани. Разкопча още две. Старият алуминиев кръст, висящ на мръсна връв, напомни на Гриша за баба му, нейните трудолюбиви нежни ръце с тънка лъскава кожа и онази искрена любов към игривия внук. Спомняше си как го учеше да се моли преди лягане, как го водеше на църква на Великден, как той помагаше или по-скоро й пречеше да готви гювеч и борш. „Бог да я успокои“, прошепна войникът и се прекръсти, без да става. Когато ръката в знака на кръста достигна още горещата значка със съветски символи, Гриша потръпна, навявайки спомените на баба си за тежката участ на православните по време на гоненията. - Не, трябва да се молиш нормално - преодолявайки срама си, демобилизацията си помисли - Как е необходимо - и той започна да си спомня уроците на добрата баба - Отче наш, който си на небето ... - прекъсвайки молитвата, демобилизацията бързо се изправи, свали колана и шапката си, след това се завъртя малко, избирайки място, където можете да се поклоните и не намирайки достоен, обърна поглед към единствения прозорец в мазето - Отче наш, дори да си на небето да ... да бъде волята ти ... да ... като ... като. Забравих! Как да се моля сега... - чу се бъркане, вратата падна със скърцане и Вадим Марков се появи в мазето. Никой не го смяташе за демобилизация за изключително скапан характер, деи най-важното, за това, че той ядеше масло през стоте дни, докато всичките му другари търпеливо „постиха“. Марков беше многократно унижаван и бит, дори самият Гриша участваше в това, но какво да правиш с човек, който е готов на всичко за миг на удоволствие. И тук въпросът не е, че той не се поддаде, спасявайки лицето си, а че не му пука за целия отбор. Но така или иначе, като го видя, Гриша уплашен седна, преструвайки се, че събува ботушите си. Като слепец, с широко отворени очи, Вадим потърси работните си ръкавици в пролуката между купчините и също толкова шумно си тръгна.
Бог да благослови цялото ми семейство и приятели. Благодаря ти, че има такива хора в живота ми. Благодаря дори и за армията, разбрах много, докато бях тук, започнах да ценя много. Вярно, той също се влоши: стана по-гневен, по-мързелив и отново по-гневен. И какво беше преди. Наскоро в огледалото, незабележим от мен самия, се появи друг човек - с крайчеца на окото си Гриша видя черен силует, който проблясва по стената - Изглеждаше - помисли си той, прекръствайки се с кръст - Забравих простотата, Господи, забравих това отворено просто сърце някъде там, на брега на лятната река.
И е срамно да си спомня какво се случи и е страшно, защото ще бъдат сто. Съжалявам. Никой не ми е виновен за такъв живот освен аз самата, освен мързела. Изглежда, че през всичките тези години лежах в яма за боклук, все повече и повече ровех в нея - войникът се хвана за кръста - Е, аз ... това ... Не разбирам, честно казано, защо го направихте, но ми се струва, че е някак си много правилно - започнаха да се объркват мислите на демобилизацията - Дълг, непоносим дълг сега виси пред мен и как един прост български войник може да го плати. Но разбери, Господи, душата ме боли, усещам го, сякаш чашата е пълна до горе и не мога да се сдържа. Извади ме от този смог, иначе глупостите могатзадушават се.
По това време на улицата започна гръмотевична буря: потискащата задух и спокойствие останаха под натиска на разреден вятър, грубо играещ с прашните листа на редки дървета. Небето се сгъсти, оставяйки слънцето само в позицията на осветление за предстоящата водна феерия. Малкият прозорец на мазето, който се затръшна от вятъра, доста изплаши молещия се демобилизиран, принуждавайки го дълго време да наднича в тъмните ъгли на мазето - Страх, той ме изяжда от нутрията, разбирате ли.
Бъди мой Баща. Моля те да ме освободиш от това постоянно преструвка в името на собствената ми гордост. Спомням си колко близък ми беше Ти тогава в детството, толкова ясен и толкова прост, че не беше възможно да се каже със сигурност: ето Бог, ето майката. Вероятно по-късно Ти ми даде свобода, пусна ръката за подкрепа. Разсъдъкът отстъпи място на свободата, но вашето дете ви забрави, щом усети опияняващия вкус на свободата - войникът говореше пламенно, без да спира, понякога речта му ставаше бумтяща и вискозна, после се превръщаше в звънлив шепот, но моментите на спокойна, разбираема реч бяха най-ценни.
- Не разбрах, или по-скоро не обърнах внимание, не оцених любовта ви и си тръгнах. Отиде толкова далече, че започна да ми се струва, че те няма. И ти ме чакаше, усещам го по докосването ти сега, докато животът ми беше изпълнен с празнота. Нека бъдем честни - никога няма да бъда толкова светъл, колкото в детството, когато живеехме с теб в една стая и не се страхувах от нищо, но сега съм. Страхувам се от неизвестното пред бъдещето, страхувам се от себе си в бъдещето. Разбирате ли?
Много ме е страх да не направя грешка като баща ми като брат ми, в крайна сметка... помогни им. Разберете, просто бъдете там и разберете: сега моят бъдещ живот е заложен на карта. Какво ще бъде зависи от теб и мен. Прости ми отново за грешната молитва. Със сигурност бяхсега твърде арогантен в мислите си, просто кипна много силно, не мога да мълча, разбираш ли? Какво казвам! Разбира се, че разбираш, защото ти самият беше толкова млад и объркан, и кой стана - Гриша стисна болезнено кръста - Дай ми сили да издържа и на страха от бъдещето и няма да те подведа, повярвай ми! - още един поклон, а сега той вече е на улицата, слага шапката си и закопчава колана си.
В далечината при трезора се виждаха двама войници с носилка. Усилията им да ги настигнат преди бурята бяха напразни, защото тежки капки прохлада падаха тук-там върху прашната, изтощена земя. Тогава нещо излая, оставяйки мистериозен жълт оттенък върху всичко, което блестеше, прошумоляха първите радостни листа и ето я - дългоочакваната лятна гръмотевична буря.
Гришата постоя малко навън и се взираше в хладната облачна далечина и когато се втурна целият мокър в бараката, никой не можеше да каже със сигурност какво е на лицето му — капки от гръмотевична буря или сълзи на покаяние.