За зимния риболов (Николай Абрамов)
Вървя по пътеката. Всички дървета са покрити със сняг. Аспенс се наведе. Кленът е огънат в дъга.
Слънцето грее ярко, Снегът искря. блести. Върху заснежен смърч Кълвач чука силно.
Днес е прекрасен ден И сланата е добра. И зимата, като песен, Твори до сълзи.
Бял скреж на шапката, Стоманена бормашина на рамото, Снегът скърца под краката, Звънтящ лед на реката.
Ето пътеката, като змия, Бяга в тръстиките. Ето едно любимо място Вятърът и тишината.
Грабя снега с крак, Пробивам бързо дупка, Спускам приспособленията под леда И гледам с вълнение.
Внезапно портилата се раздвижи малко нагоре и надолу и ръката усети остър, силен рязък.
Въдицата внезапно се опъна, Връвта звънна, Приспособленията се огънаха в дъга Чувам: някой голям.
От вълнение хвърлям Ръкавици върху снега И махам с ръце Бързо въдицата към мен.
Това е! Костур! Нещо като 700 грама, Опашката се извива в дъга, главата се клати.
Откачам куката, слагам плячката в снега, спускам такъма в дупката, продължавам, вече съм.
Ето пак костур, Ето още един.. и още един... Ето и хлебарка Рамото ми вече се измори.
Слънцето започна да залязва И студът стана по-силен. Имам с какво да се похваля, Не крия - уморен съм.
Щастлив съм да вървя По пътя към дома И залезът догаря Над спящата река.