Защо станция Войковская никога не е преименувана
Какво обяснява победата на "Комисаров".
Аргументите, изразени в този случай, могат лесно да бъдат разложени на няколко рафта:
„Не пипай Войков, вече си уморен! Ние сме свикнали с това име и искаме то да се запази и занапред. »
„Пьотър Войков е герой и той загина за родината си. »
„Няма документални доказателства за вината на този комисар в убийството на императорското семейство. »
„Ама кой е той, този цар Николашка? „Не по-добър от тези, които го убиха!“ На неговата съвест "Кървавата неделя", екзекуцията на Лена. »
„Като се противопоставят на запазването на името Войков, те се опитват да пренапишат нашата история. »
„Няма нужда да преименувате нищо. Сегашната идея с вота е опит на управляващите да отвлекат вниманието на хората от много по-важни наболели проблеми. Когато управляващите вземат решения за цените, пенсиите, условията на живот на хиляди българи, нито един глас не е удовлетворен. »
Признавам, че част от негатива, изпратен до нашия сайт „emkovskiy“, е банална закачка или дори тролинг. И като цяло, както показва практиката, "клетниците" пишат във вестника много по-често от "одобряващите". Но все пак не очаквах толкова унищожителен резултат в тяхна полза.
Да, не се намериха убедителни доказателства, че Войков е пряко замесен в убийството на царското семейство. Засега се потвърждава само фактът, че Пьотър Лазаревич „само“ активно се е застъпвал в дискусии с други членове на Уралския съвет за унищожаването на бившия император и неговите роднини – три пъти се е застъпвал, три пъти е бил готов да вложи всичките си сили и възможности за такава кауза. Но дори ако наистина този комисар в мазето на Ипатиевата къща не е стрелял по беззащитни жени, по абдикиралия цар, то това съвсем не е било от възвишени хуманни подбуди или отвращение при вида на кръвта: в крайна сметка самият той вече бешемногократно ги осъжда - без никакъв съд и следствие - на смърт.
Може ли в резултат на това Войков да бъде наречен убиец? Мисля, че тук мненията са разделени. Но едно е абсолютно ясно: този исторически персонаж е „с недостатък“. И те го издигнаха и продължават да го издигат на знамето. По-рано, в идеологически едноизмерната съветска епоха, това беше съвсем логично и оправдано. А сега нещо? - "Не пипай Войков!" Значи за много наши съграждани е съвсем нормално мястото, където живеят или работят, да бъде „осветено“ с името на човек с явно двусмислени страници в биографията си? Или законът на инерцията тук се проявява напълно? – Социална инерция?
Навикът, без съмнение, е огромна сила, но в живота ние много често действаме против него. Съжалявам за такова утилитарно сравнение: нашите бащи и дядовци смятаха за благословия да притежават автомобил Волга, но сега техните синове и внуци лесно отказват този продукт на местната автомобилна индустрия в полза на чуждестранни марки. Защото те изглеждат по-удобни, красиви.
Наистина не ми се иска да вярвам, че искрената симпатия към комисар Войков сред московчани е масово явление. Тук по-скоро работи добре познатата формула: „Той, разбира се, е кучи син, но нашият кучи син!“ И за да се изгуби тази лоялност, е необходимо да се коригира ситуацията с представянето на хода на историята, да се заснемат нови документални исторически филми.
Мнението за използването на сегашния вот като нещо като червена херинга звучи "тежко". Но дори и да приемем, че „общобългарското задкулисие” е успяло по този начин да пренасочи вниманието на московчани от най-важното за тях към второстепенното, едва ли е необходимо да се гласува протест срещу подобна хитрост за нещо, което явно противоречи на нормите на човешкия морал.
Спомнете си известната фраза, която показва най-високата цена на една сълза на дете. - В случая с Пьотър Войков цената на трагедията, която се случи в Екатеринбург, която той провокира, между другото, дори не са сълзи, а кръв, включително детска.
Тези разсъждения обаче няма да променят резултатите от вота.
Остава да се констатира: досега нашето общество на Войков все още не е „надраснало“. Затова ще продължим да се възхищаваме на това име на картите и в бъдеще. Но се надяваме само за известно време.