4 Легендата за лунната котка (Галина Полняк)
Соко седеше на пейка близо до къщата. - Изглеждаш уморен, седни - той потупа дланта си по седалката. - Кажи ми защо се покатери на дърво? Ако не бях дошъл навреме, щях да си счупя ръката или крака, а още по-добре главата.
- Познаваш Соко... - Знам. Ти ми даде думата си да не излагам живота ти на опасност. - Какво друго обещах да не правя?
- Откакто се познаваме, ти ми обеща много. - Познаваме ли се от дълго време? - Апа, какво става с теб?
Сигурно съм загубил паметта си, когато паднах от дървото. - Полина реши да не казва още на младежа, че е от друг свят. - Отидете при магьосницата и я помолете за билки. - Не си спомням къде живее.
Соко стана и направи почетен кръг около пейката, внимателно я огледа от всички страни, сякаш купуваше палма във вана за своята работилница, и спря отсреща.
Апа за момент беше изненадан и погледна тревожно в очите на Соко. - Не лъжеш ли? - И защо да лъжа.
- Хайде да тръгваме, ще те заведа, но ако ме лъжеш, няма да дойда повече. - Значи няма да дойдеш? - Не вярвам, че сте забравили всичко? - Всъщност забравих много, - т.е. Изобщо не знам, но трябва да разбера, реши тя и продължи. - Защо всички в града носят дрехи със снимка на котка?
- Казах ти. - Казвам, че съм забравил, трудно ли е да се повтори. Соко започна своята история.
В древни, древни времена градът е имал различно име, сега хората дори не помнят какво е то. Да, само плъхове и мишки атакуваха града, преминаването от тях беше изчезнало. Те изядоха всички запаси, гризаха стените, разнасяха зарази. Котките не можеха да се справят с толкова много гризачи. Децата започнаха да боледуват и умират. Гризачите са изпратени от зъл магьосник и магьосник. Той не харесва града на занаятчиите и решава да унищожи жителите му
Градският съвет се събраи реши да изпрати млад мъж и момиче в планината при добър магьосник и магьосник, за да им помогне да се отърват от напастта. Момичето и момчето си тръгнаха, а градът продължи да се бие.
Минаха много дни, преди да се върнат. Съветът на града се събра отново, за да изслуша пратениците.
- Трябва да извикаме помощ с гризачи Lunar Cat - каза младият мъж. - За това градът ще даде едно от момичетата на богинята на Луната, а вие ще кръстите града - "Град на лунните котки". Ние също сме длъжни да издигнем паметник на котката на площада, да се поклоним на котката и да помним, че именно тя ни спаси от плъхове и мишки.
Мислих дълго какво да правя. Децата продължават да умират, хранителните запаси са на привършване. Нямаше как съветът да избере момиче, което да даде на богинята на луната.
На пълнолуние момичето и момчето, които отидоха при магьосника, седяха в градската градина. Мишките скърцаха в тревата.
— Не бива да продължава така — каза тихо момичето на момчето. - Родителите съжаляват, че се отказват от детето си, но аз нямам никого в целия свят. Ако ме дадат на богинята на луната, никой няма да плаче.
- А аз как съм? Обичам те. - И ти си художник и скулптор и ще направиш красива статуя. Вече съм решила всичко - възкликна момичето. Тя протегна ръце към звездното небе. - Богинята на Луната, идвам при теб.
Преди човекът да има време да дойде на себе си, момичето изчезна в морето от звезди и лунната котка се спусна от небето. Веднага щом меките й лапи докоснаха тротоара, всички плъхове и мишки изчезнаха с нея, а седмица по-късно всички котки напуснаха града.
– Оттогава градът ни носи името – „Градът на лунните котки“.
- А младежът, какво стана с младежа? Апа спря и сграбчи ръката на Соко. - Младият мъж създаде красива статуя на котка, тя стои на централния площад, а самият той напусна града. Не можеше да остане повече тук. Виждали ли сте това много пъти?скулптура. Той беше последният, който напусна този град.
- Символът на града е котка, затова и дрехите на котката - усмихна се Апа. - Легендата гласи, че щом момчето и момичето се срещнат, магията на Лунната богиня ще изчезне и градът на занаятчиите ще бъде отворен за всички.
Тя обичаше котки. Баща й обещал да купи висоухо коте, но вместо това в къщата се появило бебе. Червеят на ревността продължи мръсната си работа и в гърдите й се появи нова незараснала рана.
„Соко, казах ти, че загубих паметта си при падането от дървото. Дори не знам къде е централния площад. - Защо го изкатери, такова високо дърво?
- Крия се от теб. - От мен? От кога се криеш от мен? - Започнах да се страхувам, че ти, като леля Агата, ще ме накажеш с пръчки за трикове.
- Да накажеш с тояги тринадесетгодишно момиче? Трябва да се вслушвате в думите си. - Не, не, пошегувах се. - Е, имаш шеги. Много си се променил напоследък. Нека се отклоним малко и да погледнем котката. - Хайде, ще имаме ли време да посетим магьосника? - Ще имаме време, нощта е дълга.
Късната вечер бързаше с дълги крачки в нощта. Сенките от дърветата пълзяха под краката в ажурна шарка. Апа все си мислеше защо и защо се озова на този свят. Защо й е толкова лесно да общува с това момче? Тя го изслуша внимателно, което не беше правила никога преди. За първи път тя прояви интерес към хората около себе си. Дори вчера тя малко се интересуваше от мислите и действията на другите, празните приказки за каквото и да било на връстниците си, скритите усмивки на момчетата.
Тя се опита да се ядоса на себе си и да не оставя чувствата си да си тръгнат, за да не наранят сърцето й още повече. Винаги беше тихо и спокойно зад стената на отчуждението, създадена от нея с такава трудност. Сега тази стена дадепукнатина и всеки час пукнатината ставаше все повече и повече. Още малко и ще паднат камъни или може би вече падат, но в онзи някогашен свят дори тя не може да чуе оглушителния им рев. „Наистина ли си загубих ума от падането?“, помисли си Апа, ако все още има какво да губя. Тя не се позна...
На полянката край брезите сред пъстри гмурци и мухоморки, смутена от вниманието си, тя си помисли, че не иска да се върне у дома, да види щастливата усмивка на майка си, да чуе как Саня играе табла с баща си. Мислите й бяха прекъснати от гласа на Соко. Какво? Какво каза току-що младият мъж? Никой не може да напусне този град? Богинята на луната не ти позволява?
Коя е тази лунна богиня? — помисли си Апа, героинята от друга приказка. Тя винаги правеше това, което искаше. Ако някой не искаше да следва нейните правила, тя не го принуждаваше, но губеше всякакъв интерес към това. Тя не прощаваше на връстниците си за глупостта, презираше, ако нямаха достойно хоби, мразеше, когато предлагаха приятелство.
Струваше й се, че е интересна за съучениците си само защото е добре облечена и семейството й е богато. Апа неведнъж чуваше как си шепнат зад гърба й. „Това момиче може да бъде трамплин към успеха“, а тя не искаше да бъде ничия трамплин.
Ако магьосникът каже, че трябва да напусне Града на лунните котки, тя ще го направи и никоя богиня няма да й се намеси. „Слушаш ме“, прекъсна мислите й Соко. - Слушай.
- Всички, които се опитаха да напуснат града, получиха ужасни наранявания и се върнаха. И как е слушала само Сокко, изсушен скакалец - с колене? Пропуснах най-важното.
Апа се ядоса на себе си, но не даде воля на чувствата си, предпочитайки да ги запази в себе си, за да не изпадне в неудобна ситуация. Определено няма да пита отново.но бъдете по-внимателни, както в класната стая.