Анорексия (хипноза)
Вандерлинден и Вандерейкен (Vanderlinden and Vandereycken, 1988) напоследък систематично интегрират хипнозата в многостранно лечение на булимия, което включва елементи както на когнитивно-поведенческата, така и на междуличностната психотерапия.
Например пациентите бяха помолени да си представят, че седят на маса, докато ядат и се наслаждават на храната. След това бяха дадени предложения да ядете бавно, наслаждавайки се на вкуса на храната, и след това да се отпуснете. Nash& Бейкър, 1993).
Като общо правило, ние отлагаме хипнозата, докато не бъде установен положителен терапевтичен съюз и хипнозата не се разглежда като подходящо средство за постигане на терапевтични цели и цели. Целта ни е да предадем идеята, че хипнозата може да подобри контрола върху храненето, както и способността за толериране, приемане и справяне с неприятни чувства.
Ако пациентите променят мнението си относно перспективата да се научат на самохипноза, особено след като сме направили всичко възможно, за да разсеем често срещаните им погрешни схващания за хипнозата, ние не продължаваме да се опитваме да използваме хипнозата.
Ако хипнозата се използва при пациенти с гранични черти или значителни дисоциативни тенденции, процедурите трябва да бъдат модифицирани, за да подчертават непрекъснато чувствата на пациента на сигурност, безопасност и мир по време на процеса.
В допълнение към определянето дали хипнозата е подходяща, оценката на пациенти с хранителни разстройства включва събиране на следната информация:
а) текущото психическо състояние и диагноза на пациента;
б) мотивация за лечение;
(в) личните, междуличностните и семейните контексти, в които е вплетено и поддържано хранителното разстройство;
(d) етапи на развитие и основни събития в живота;
(f) проблеми, свързани със самочувствие, депресия, тревожност и разстройства на личността, както и други потенциално коморбидни състояния (Wonderlich & Mitchell, 1997);
(е) изкривяване на образа на тялото и страх от напълняване, история на диета и модели на преяждане;
(ж) използване на прекомерни упражнения, диуретици и сироп от ипекакуана (опасна отрова, използвана за предизвикване на повръщане), хапчета за отслабване и злоупотреба с лаксативи;
з) възможност за самоубийство
(i) откриване на физическо и сексуално насилие.
Изборът на специфични тактики – включително определяне на степента, до която междуличностните теми и интервенции ще бъдат включени в терапията – зависи от поведенчески или функционален анализ на (т.е. предшестващи, съпътстващи, последващи) хранителни разстройства.
Обикновено, ако теглото падне до 20-30% под идеалното телесно тегло, се препоръчва хоспитализация, тъй като когнитивното увреждане с тежко гладуване не позволява на пациентите да се възползват от амбулаторно лечение (Andersen, 1995).
Напоследък стана по-популярно да се препоръчва дневна грижа или частична хоспитализация. Andersen (1995), в своя преглед на 25 контролирани проучвания, посочи, че стационарно или дневно лечение в болница е необходимо само в малък брой случаи. Стационарното лечение обаче е задължително за хора с риск за физическото състояние, както и за пациенти, които не се повлияват добре от амбулаторно лечение или имат сериозни психологически проблеми. С. Лин, И. Кирш