Черен кон
Награда фенфик "Dark Horse"
Фендом познания не са необходими.
Живея в свят, в който всеки е надарен със способността да се превръща в свое специфично животно, вариращо от банални котки и кучета, завършвайки с диви. Ние се превръщаме в животни при различни обстоятелства: някой - когато е спокоен, а някой - когато е ядосан. Ами като "ние", всички освен мен. Не знам дали има други такива, но аз имам постоянна форма на сладка черна котка и приемам човешка форма само когато съм близо до човек, който харесвам. Живея на улицата с най-обикновени дворни котки и затова успях да посетя кожата на човек само няколко пъти. Много бих искал да намеря любовта си, предпочитам да имам човешко лице. Да, аз съм егоист, какво да правя. Но никой дори не ме поглежда. Всички ме мислят за обикновена котка. Защо ми е това наказание? Ето ме седя на входа на многоетажна сграда и с отегчен поглед наблюдавам минаващите. През последния час успяха да ме ритнат няколко пъти и само един удар. Някак скучно, всеки ден е едно и също. Искам нещо ново. Но какво може да се случи? Точно така, нищо. Остава само да се свиете на пейката и да поспите под топлото слънце. Чувам стъпки. Минаващ човек бързо изчезва зад входната врата. Миризмата на куче го следва на тънка струйка. Какъв отвратителен. Потрепвам ухо и размахвам леко опашка от раздразнение. Не минават и пет минути, преди той отново да се появи на улицата. Миризмата му не ми позволява да спя спокойно. Изведнъж усещам голяма топла ръка на гърба си и подскачам уплашена. Хубава руса ме гледа с радостни кучешки очи. О, чудя се как бих изглеждал сега в човешка форма.
- Коте, коте, коте - пристъпва предпазливо към мен. Не те съветвам да ме наричаш така, момче, но мога да се хвана за хубавото ти лице. - Не се страхувайте от мен, няма да обидя. искаш ли мляко
Едва сега забелязах купата в ръката му. Веднага го постави до мен. Какво от това? Обичам мляко, а тук е безплатно. Грешно е да откажеш. Бавно се приближавам до купата и започвам да попивам от бялата течност, като от време на време го поглеждам.“Колко си сладък“ клекна момчето и главата му беше на едно ниво с мен. — Никога не съм срещал котки като теб. Гледам те и разбирам, че си специален. Разбира се, че съм специален. Аз съм човек! Ами някак... родена съм за него.
— Искаш ли да останеш с мен, малка скъпа?
Изплашена отскочих от него и се канех да избягам, но той успя да ме хване и придърпа към себе си. Дори чувах как сърцето му бие бързо. Но все пак... не искам да живея с него! По-добре на улицата, отколкото с куче, макар и под формата на човек.
— Знам какво искаш — усмихна се той. „Ще се грижа за теб, ще те обичам.
О, сигурно боли. Осъзнавайки, че опитите да избягам от силните му лапи, тоест ръцете, са безполезни, трябваше да се успокоя. И, изглежда, беше напразно. Той ме завлече в къщата. В апартамента все пак успях да се освободя и след като ухапах силно момчето, избягах. Където? Така или иначе съм затворен тук, така че е безполезно. Скрита под скрина, замълчах. Защо не отива? Решихте да ме оставите на мира? Внезапно чувам странен звук, идващ от коридора. Нещо като плач, но не човешки. Бавно излизам от скривалището си и виждам тъжно, тъжно, хленчещо кученце, сгушено в ъгъла. Кученце? Мислех…. Не ме интересува какво съм си помислил. Господи, по някаква причина съвестта ми заигра. обидих го. Ааа, какво да правя? Още една минутаСтоя като вкоренен на място. О, добре, каквото стане. Това не ме кара да се чувствам по-добре, когато живея тук. Едва сега шансовете ми да се върна в човешки образ, макар и за кратко, са сведени почти до нула. Но чувствам, че не трябва да изоставям това нежно и уязвимо същество. Приближавам се до него и започвам да търкам виновната си муцуна в копринената му мека козина и мъркам мелодично. Трябва по някакъв начин да успокоите тази сладка истерия. В този вид той е дори по-малък от мен. Толкова беззащитен. Опа, облиза носа ми. Фу, глупости. След тази целувка на кученце нормалният човек отново беше пред мен и някаква неоснователна омраза се върна.