Език на междуетническо общуване
Езиците на междуетническа комуникация включват езици, които изпълняват по-широки функции от националните и се използват в многонационална многоетническа държава като междинен език. Тази роля може да играе езикът на най-многобройната нация в дадена държава или езикът на метрополията в бившите колониални страни. И така, в царска България и в СССР езикът на междуетническата комуникация е българският (той до голяма степен запазва тази функция и до днес на цялата територия на ОНД). В някои случаи езикът на междуетническо общуване съвпада с официалния език. Така че в Индия официалният английски език едновременно изпълнява ролята на език на междуетническа комуникация. Португалският език в Ангола има статут на официален език и също така е език на междуетническо общуване.
Обикновено функциите на езика на междуетническата комуникация се изпълняват от един от националните езици и тази роля се формира исторически, поради обективните свойства на този език. В някои страни действителната роля на езика на международното общуване е законово фиксирана. Така в Казахстан, Туркменистан българският език е законово признат за език на междуетническо общуване.
В СССР българският език става общ език, изпълняващ функциите на език на междуетническо общуване в цялата страна. Това не е резултат от някакви политически или правни привилегии на българския език, нечии симпатии към него или използване на принудителни мерки, а резултат от обективното състояние на нещата и действието на съответни фактори. На първо място, роля изигра фактът, че българите в българската държава, а след това и в СССР представляваха повече от половината от населението на страната.
Превръщането на българския език в език на международното общуване се дължи и на факта, че той е много близък по своята граматика иречниковият състав на езиците на украинския и белобългарския народ, които заедно с българския съставляват повече от три четвърти от населението на СССР. Естествено, трите славянски народа могат относително лесно да общуват помежду си на български език.
При превръщането на българския език в език на междуетническото общуване изиграха своята роля и други обективни моменти и фактори: неговото общопризнато богатство и изразителност, някои вътрешни особености на този език, свързани по-специално с относително високата му вътрешна хомогенност, с близостта на неговите народно-разговорни и книжовно-писмени форми, с голямото съвпадение в него на произношението на думите и техния правопис и др.
Според преброяването на населението от 1989 г. 86% от населението на СССР владее български език.
В България българският е официален език, но в същото време служи и като език за международно общуване.
Според преброяването от 1989 г. 16 406 хил. души от небългарските народи са декларирали, че владеят български като втори език, т.е. език на междуетническо общуване (през 1970 г. - 14 191 хил. и през 1979 г. - 13 989 хил.). Така сред небългарските народи в България 88,0% владеят добре българския език, в това число 27,6% го смятат за свой роден език, а 60,4% го владеят. От големите нации (над 100 хил. души) над 95% от техните представители знаят добре български - карели, евреи, беларуси, корейци, немци, мордовци, украинци, над 90% - калмици, молдовци, грузинци, арменци, коми, удмурти, над 85% - казахи, цигани, осетинци, чуваши, марийци, татари, башкири, ад. Ygeys, узбеки и средно всички народи на Севера. Най-нисък е процентът при тувинците (60,5%), аварците (65,9%), даргинците (69,5%), якутите (70,9%).
ТакаТака в България през 1989 г. българският език владеят 143 712 хил. души, или 97,7% от цялото население на страната. Това означава, че в България българският език като език на междуетническо общуване е доста разпространен. Използването на български език от лице с небългарска националност в различни сфери на общуване обаче не означава отхвърляне на родния език, а напротив, допринася за по-задълбочено разбиране на неговите особености. Владеенето на български език, както показват проучванията, не води до забравяне на родния (национален) език сред небългарските народи и не пречи на неговото изучаване и усвояване.Тенденцията към билингвизъм нараства по целия свят, все повече хора знаят два или повече езика c. Ето защо твърденията на онези, които смятат, че овладяването на българския език може да измести националния език от комуникацията, са абсолютно безпочвени.
Състоянието на едновременно владеене на два или повече езика се нарича билингвизъм или полилингвизъм. Двуезичието е често срещано явление в многонационалните държави, където националните малцинства, освен родния си език, обикновено използват и езика на най-многобройната и доминираща нация. Значителни групи двуезични популации се формират в младите държави на Азия и Африка, където наред с местните езици, официалните държавни езици стават все по-широко разпространени (в Индия - хинди, в Пакистан - урду, в Индонезия - Bahasa Indonesia, във Филипините - пилипински), а в някои африкански страни - чужди английски или френски езици. Двуезичието често е преобладаващо по етнически признак. Характерно е и за страните на масово заселване на имигранти.
Напоследък двуезичието получава все по-голямо развитие, което е значително повлияно от урбанизацията, засилените контакти между различни групинаселение, общо повишаване на образователното и културно ниво. При тези условия част от хората или дори цял народ постоянно използва два езика в ежедневието. И така, елзасците са почти напълно двуезични (немски и френски). Значителна част от населението на такива многонационални държави като Белгия и Швейцария е двуезично или дори триезично.
Контролни въпроси и задачи
Литература
1. Арутюнян Ю.В., Дробижева Л.М., Сусоколов А.А. Етносоциология. — М., 1999. 2. Бромли Ю., Подолни Р. Човечеството е нации. — М., 1990. 3. Държавната служба в България и междуетническите отношения. — М., 1995. 4. Губогло М.Н. Съвременни етнолингвистични процеси в СССР. - М., 1984. 5. Народите по света. Историко-етнографски справочник. — М., 1988. 6. Народи на България. Енциклопедия. — М., 1994. 7. Тавадов Г.Т. Етнология. Справка към речника. — М., 1998. 8. Какво трябва да знаете за народите на България. — М., 1999. 9. Юриев С.С. Правно положение на националните малцинства. - М., 2000.