Готов превод Изгубени в гората
- Саша! Вика! Таня! Извиках, надвиках моята приятелка Наташа, която се опита да извика над мен.
- Това е, Оля, изглежда, че наистина сме се изгубили! Наташа се приближи към мен със сълзи на очи, гласът й беше леко дрезгав от писъци.
„Изглежда“, свих рамене несигурно, все още не вярвайки какво се е случило.
И всичко започна толкова забавно. Три дни, откакто бяхме в пионерския лагер, а сега изостанахме от групата и се загубихме в гората. И как не са забелязали, че ни няма? Чудех се.
Опитахме се да извикаме на момчетата, но изглежда никой не ни чу.
- И какво ще правим? Погледнах притеснено приятеля си.
— Предлагам да ги изчакаме тук. В крайна сметка, рано или късно те ще се върнат за нас, ако отидем по-навътре в гората, обикновено можем да се изгубим, така че никой никога да не ни намери.
- И аз предлагам да вървим постоянно наляво и определено ще излезем на пътя или в някое село.
„Е, разбира се, ако има такова нещо тук. Нищо няма да излезе. Не, мисля, че трябва да седим тук и да чакаме - моят приятел се свлече на земята.
- Да, не ставай глупава, приятелко, да вървим. „Лицето ми се вдърви.
И изведнъж чух клони да пукат напред.
Нещо голямо идва към нас!
Размених погледи с Наташа.
На лицето на момичето се изписа уплаха.
„К-какво е това?“ — заекна тя.
„Не знам, но мисля, че е време да се махаме оттук!“ Хванах приятелката си за ръка, опитвайки се да я вдигна от земята, но нищо не се получи!
Пукането на клони се повтори отново и аз направих още едно усилие да я вдигна от земята...
Най-накрая! Хванах ръката на Наташа и тя успя да се изправи.
- Да бягаме! - изкрещятя се втурна към канализацията.
— Ааа! Аз изкрещях.
Бягахме, без да се обръщаме назад.
Но то продължи с нас.
Клоните изпукаха, сякаш се чупеха зад него.
Никога не съм предполагал, че Наташа може да тича толкова бързо. Тя винаги получава лоши оценки по физическо, особено по бягане. А сега – ето как отлита.
Колко сила имаме, не се знае.
— Оля! Виждам дървена къща! Можем да се скрием там! — извика един приятел далеч напред.
Недалеч видях и дървена къща, която стоеше на голяма поляна. Как е тук в такава пустош?
Видях как Оля изтича до къщата и се скри в нея зад вратата.
Събрах последните си сили и, опитвайки се да сдържа гаденето, което се търкаляше до гърлото ми, направих последно усилие, рязко, и ето скъпата дръжка на вратата.
Дръпнах я към себе си.
И о, ужас! Вратата не помръдна! Беше затворена отвътре.
Ръката ми, сякаш в спазъм, стисна дръжката и аз се обърнах с див ужас, за да се изправя лице в лице с преследващия ни ужас... Но зад мен нямаше никой! Изгуби ли ни ИТ или просто ни изостави?
За моя изненада вратата се отвори рязко под напора ми и сякаш паднах в тъмнината на къщата.
Влага ме лъхна и кихнах от праха, който влезе в носа ми.
Оставих вратата отворена, за да влезе поне малко светлина в стаята.
В хижата нямаше нито един прозорец, който да пропуска светлина - два прозореца и те бяха здраво заковани с дъски.
Изглежда, че къщата е била изоставена от дълго време и никой не е живял тук.
Полудял ли си, приятелю? - чух възклицание отляво и нямах време да кажа нито дума, когато тя затръшна вратата точно пред носа ми, затваряйки се отвътре.
—Оля, там няма никой. И вероятно не. Сами се изплашихме”, опитах се да успокоя приятеля си. „Мисля, че всички сухи клони пукаха под краката ни.
- Не! Млъкни! - прекъсна ме приятелят ми. Не само чух, но и видях!
- Видя ли го? Какво видя? Погледнах приятеля си с ужас.