История на литературата на 20 век - 9. Горки
Героите на Горки не са философи, но живеят в тази свобода. Ранният Горки - Горки е романтичен в стила на своя език, т.е. можем да различим първия период - романтичният, който завършва бързо, но този период включва произведения като "Макар чудра", "Старата жена Изергил", редица други произведения, до поетични текстове, стихотворения в проза: "Песента на сокола" и "Песента на буревестника". Какво е уникалното на ранните истории? В тях Горки поставя за първи път в българската литература проблемаза силната личност. Защо за първи път? Защото и преди Горки се изобразява силна личност, но според утвърдената хуманистична традиция силната личност в българската литература се възприема по-скоро като негативно явление. Силната личност се противопоставя на слабия, а българските писатели от 19 век изискват слабият човек да бъде обичан, да бъде обгрижван, да бъде състрадателен. Горки, от друга страна, стига до по същество ницшеанската идея, че слабият човек пречи на силния човек да живее, има повече слаби хора и слабите потискат силния. Горки взестраната на силна личност. Един от ранните си разкази писателят ще завърши с мисълта: „Колко е трудно да си силен сред слабите“. Това е много показателно в разказа „Моят спътник”. Историята е много проста. Главният герой, разказвачът, е скитник, който изкарва прехраната си, скитайки из южните провинции, из Кавказ. Един ден при него идва определен спътник, който се обявява за грузински принц, не иска да направи нищо и поставя разказвача в неловка ситуация, дори опасна, но изисква съчувствие, внимание, снизхождение. Смисълът на историята „Моят спътник“ е, че слабият човек, за когото е обичайно да се съжалява, е вид червей, вид вещество, което изпомпва всички жизнени сокове. В началотоРазказите на Горки показват особен тип силна личност. "Макар Чудра": в центъра на историята е историята на Макар Чудра за любовната история на Лойка Зобар и Рада, две силни същества. Те се обичат, но любовта предполага смирение, те не могат да се стремят към това смирение. Има противоречие между тяхната гордост и любов: гордостта не им позволява да се променят по никакъв начин, любовта тегли един към друг. Рада изисква невъзможното от Лойка Зобар – да коленичи пред нея. Вместо да го направи, той я убива. Рада приема смъртта за даденост, защото като изисква невъзможното от Лойка, тя вече знае как ще свърши всичко. Смъртта на героите се възприема не като ежедневна история, а като трагедия в най-висшия, древен смисъл на думата, като някаква единствена възможна опустошителна развръзка. Неслучайно най-важният образ се появява в края на разказа – образът на два облака, носещи се по небето. Това са душите на Рада и Лойка Зобар. Тяхната смърт не се превръща в края на тяхното съществуване, те се озовават в един по-висш свят. Виждаме противопоставянето на реалния свят и висшия свят, характерно за романтизма.
Виждаме, че огорченият внезапно осъзнава: в българския скитник, наред със свободата, има известнапразнота и неспособност за поемане на отговорност за другите. Тази криза на светогледа на Горки е напълно въплътена в пиесата "На дъното". Тази пиеса е необичайна с това, че съчетава автентичността на образа и дълбокия философски смисъл. Основната оригиналност на тази идеологическа пиеса е, че Горки поставя няколко проблема в нея. Какви са тези проблеми? Светът не е справедлив. Като писател Горки не може да приеме света такъв, какъвто е. За Горки е неприемливо да разбира, че в света има страдание и болка. Този свят не може да приеме горчивина. Възниква въпросът: как да променим този свят? Отговор наГорки няма този въпрос. Изхождайки от романтично-ницшеанската концепция, Горки вижда такава възможност само в определена силна личност, която поема отговорност за всички. Но писателят ясно осъзнава, че в действителност няма толкова силна личност, чийто архетип за Горки е Данко (олицетворение на свръхотговорността за всичко, отговорност, която е по-висока от омразата, по-висока от разбирането на човешката неблагодарност). Горки в тази пиеса предлага няколко варианта, няколко истини за това от какво има нужда човек, за да живее на този свят. Това е истината на Бубнов, истината на Лука и истината на Сатин. Истината на Бубнов е истината на човек, който приема света такъв, какъвто е, цинично го приема, но не иска да прави нищо в него. Основните думи на Бубнов са забележката му, че преди е имал бояджийска работилница, боядисвал е кожи, ръцете му са били жълти от боята до лакътя, така че той си мислел, че ще бъдат погребани така, а после се оказало: те са просто мръсни. За Бубнов в света няма нищо постоянно, вечно. Защо Бубнов се озова в квартира? Жена му се забърка с чиновника и Бубнов се страхуваше, че или той ще убие тях, или те ще убият него. Той предпочете да си тръгне, но не се бори. Бубнов въплъщава тази цинична позиция, която твърди: в света няма нищо светло. Бубнов определя философията си по следния начин: хората са чипове, носещи се по течението. Светогледът на този герой е фатализъм и нищо не може да разруши тази фаталистична концепция за света. Фатализмът на Бубнов е песимистичен: невъзможно е да се намери нещо светло в човек. Много показателен е епизодът, в който Наташа и Васка Пепел разговарят, те си говорят в наивно-романтичен дух (Васка Пепел е крадец, който живее на квартира): „Вземи нож, забий ме в сърцето, смърт ще приема от теб, защото душата ти е чиста.“ Бубнов, картузникпрофесия (шие шапки), слушайки този разговор, той ще произнесе фразата изключително артистично изразителна три пъти: „Но конците са гнили!“ Съвсем очевидно е, че зад тази привидно ежедневна фраза стои оценка на чутото: Бубнов не вярва в никакви чувства. Централната фигура без съмнение е Лука, чиято истина може да се тълкува като истина-съжаление. Лука по същество е тип боготърсач и богостроител. Много изследователи виждат в него чертите на Лев Толстой. Лука казва, че човек трябва да живее в свят на илюзии. На въпроса на Наташа дали има Бог, Лука отговаря много точно: „Ако вярваш, т.е. ако не вярваш, тогава не“. Бог за Лука не е най-висшата трансцендентална ценност, която трябва да бъде достигната, но Бог е нещо, което трябва да бъде измислено. Лука е наясно, че измисленият Бог също лесно се унищожава. Известната притча за праведната земя, която е централният философски епизод, изразяващ позицията на този герой, казва, че един човек живееше трудно и зле, но вярваше в съществуването на праведната земя и живееше, защото се надяваше да отиде там, а когато се оказа, че няма праведна земя (учителят по география не намери земята на картите), човекът започна да плаче, прибра се у дома и се обеси. Невъзможно е да се живее без праведна земя, човек има нужда от вяра. Ако повдига въпроса за отношението към позицията на Лука, тогава е съвсем очевидно, че не може да има недвусмислена позиция. От една страна, всички ние не можем да живеем без надежда, повечето от нас се нуждаят от мащабна или ежедневна надежда. Надеждата, която Лука дава на жителите, наистина ги прави по-добри. Тук съдбата на Актьора е най-поразителна. В началото на пиесата той е най-незначителното същество, презряно от всички. Нищо чудно, че е забравил всичко. Когато има надежда за лек срещу алкохолизма, той си спомня името си и си спомня стиховете, които някога е челот сцената. Истината на Лука е истината, която дава сила, но основният недостатък на тази истина е съвсем очевиден: Лука не иска да носи отговорност за никого. Един от нощуващите по-късно ще каже: "Старецът махна, но не показа пътя." Лука е един вид антиданко, т.е. това е персонаж, който води, но води до определен момент, не поема отговорност.