Историята на един оркестър и диригент, разказана от самия него
Така се случи, че музикантите се събраха заедно. Всеки е професионалист в своята област, добри музиканти. Те обичат да свирят, всеки на своя инструмент, но съвсем сами. Без да репетират, те събраха огромна зала и решиха да свирят заедно. След като започнаха да свирят, по реакцията на публиката те разбират: нещо не върви, музиката все още не тече. На музикантите им е трудно да усетят всички около себе си и да продължат да свирят едновременно. Те откриват, че не могат да се усетят. И тъй като залата вече е събрана, а публиката е възмутена, те са принудени скоро да намерят решение - музикантите викат диригента. Оказва се, че диригентът просто е бил в залата. И след като дадоха съвместното звучене на диригента, музикантите започнаха да свирят отново. Сега те са свободни - всеки може да се занимава със своята част, всеки може да се концентрира върху своя инструмент и да се посвети изцяло на това.
Така с оркестъра се случва идването на диригента. Когато дойде, първото нещо, с което започва, е дисциплината. В оркестъра е необходима дисциплина, всеки инструмент трябва да звучи самостоятелно, но в хармония с всички останали, като се вземат предвид другите инструменти. Иначе, когато всеки е сам, музика не става - звучи една какофония. Затова в оркестъра се появява директор – негов диригент. Той помага на музикантите да се съберат и да свирят заедно - точно както диригентът и нотите диктуват.
Така музиката започва да звучи за първи път в оркестъра и това вече е добре. Звучи хармонично и мелодично - вече не е какофония, тук всеки музикант е на мястото си. Но по някаква причина все още няма лекота в тази музика.
Оказва се, че музиката в този момент звучи благодарение на строгата дисциплина на диригента, под неговия неуморен контрол. Музикантите не са свободни, не чувстват свобода и лекота, намирайки се под игото на такава дисциплина. И с течение на времето, уморенОт тиранията на диригента музикантите започват един след друг, всеки по свой начин, първо от чувство на протест - да добавят нещо от себе си. Но диригентът чува всичко много добре - нотите от протеста не украсяват цялостния звук. А диригентът само укрепва дисциплината.
Един от музикантите, най-смелият, този, който пръв се опита да протестира, се отказва, примирява се и с диригента, и с нотите, и със сегашната си позиция. И един ден, отклонявайки се от обичайното парти, той започва да свири нещо друго, без да разбира какво, но този път диригентът не го спира.
До този момент музикантите са изучили добре парчето, знаят го наизуст и са добре запознати с него. Останалите музиканти също постепенно започват да се опитват, без да губят очертанията на произведението, леко да вмъкнат нещо свое, като в началото правят минимални отклонения, а след това стават все по-смели. Постепенно, един по един, музикантите осъзнават, че някой трябва да поддържа темата, за да има възможност другият да солира и тези роли да се разменят. Така музикантите се учат да си взаимодействат, да си отстъпват, да се подкрепят, да се допълват, да не се обиждат от грешки и да се доверяват.
Диригентът, забелязвайки отклонения от курса, отначало се бори с музикантите с всички сили, опитвайки се обичайно да постави най-смелите на тяхно място. Но постепенно диригентът започва да забелязва, че отначало редки, а след това все повече и повече отклонения от курса звучат подходящо и само добавят красота. Така диригентът започва да се доверява първоначално само на няколко музиканти от оркестъра. Постепенно, забелязвайки свободата и лекотата, всички останали музиканти се увличат по тези музиканти - възприемат решимостта им да се изявяват меко и красиво, без да губят общия контур на произведението, но без да се потискат, изявявайки се както им подсказва сърцето, а не само точните ноти.
Иедин ден се случва така, че музикантите нямат нужда нито от нотите, нито от диригента, те се научават да се чувстват един друг дълбоко, да бъдат едно цяло, без да губят индивидуалните си качества в същото време. Тук музикантите вече изобщо не се състезават помежду си, за тях е по-приятно да си взаимодействат, те знаят как да солират и да мълчат. Всеки музикант тук знае как да подкрепи друг, да настигне във всеки един момент, но знае и как да се наслади на свиренето на друг музикант от оркестъра. Всеки знае как да се успокои и знае как да соло. Във всеки музикант постепенно се разкрива част от диригента - сега всеки знае как да цени общото, не само себе си в оркестъра, но и целия оркестър в себе си.
И един ден се случва оркестърът да престане да се нуждае от дисциплина, ноти и диригент. Чувствителността на всеки музикант вече ви позволява да правите без него хармонично. В този момент диригентът с леко сърце и усмивка на устните се оттегля - връща се в залата, продължавайки да слуша музиката, която сега звучи.
Тази история е метафора. Музикантите поотделно и музикантите заедно в оркестъра, диригентът, публиката и произведението, нотите и музиката и залата, в която звучи – всичко това е вътре във всеки, заедно с умението да го открие.