Историята за това как помогнах на войник да върне изгубената любов - Олег Смирнов-Южни
И така, дойде моментът в живота ми, когато започнах да обявявам номера на концерти. В професионален план това се нарича артист. Но за да станете истински артист, трябва да имате самочувствие, да можете да работите с публиката, да помните много вицове, афоризми и анекдоти и да композирате нови репризи в движение.
Бях на етап завършване на института, участвах в студентския театър и пишех наивни стихове. Затова той се смяташе просто за лидер на концерта.
Последният ни (четвърти за нашия театър-студио) директор ме привлече към това занимание, тъй като той беше хоноруван и ръководител на клуба, под ръководството на който напоследък репетирахме. Подобно предложение ме поласка, защото Лев Николаевич, или просто Льова, беше майстор в забавленията. Беше ми много интересно и полезно да го гледам как работи.
Идва и мой ред. В клуба репетираше танцов ансамбъл, с който ходехме на турне в околностите: във военни части и на вариететни заведения. По празниците свирехме в самия клуб.
Обявих номерата и прочетох стихотворения в два цикъла: тематичен (подбор в чест на празника) и собствен (главно от любовен характер). Така увеличих вече значителните си познания за творчеството на други поети (аз самият не се смятах за поет). Освен това четенето на текстове от сцената е много трудна задача и изисква много репетиции и внимателен подбор на материала от мен.
Помогна ни фактът, че преди една година репетирахме в студиото и веднъж показахме пиеса за Блок, чийто сценарий беше написан от моя приятел Костя Минеев. Отначало го репетирахме заедно: Костя четеше за поета, а аз за всички останали герои. Сега този опит е многополезен.
За пореден път беше възможно да изгубим броя, за пореден път се представихме във военно поделение. Прочетох моите скромни творения, за които приятелите ми казаха: „Не в рима, но вярно!“ и се върна зад кулисите, все още преживявайки изпълнението си и избърсвайки капките пот с носна кърпичка. На сцената момичета кръжаха в кадрил, разкривайки стройните си крака, което предизвика неописуем възторг у благодарната, особено за тази част от концерта, войнишка публика.
Затова бях много изненадан, когато, пропуснал такова прекрасно зрелище, един войник се приближи до мен и заговори, очевидно първата година на служба. В първия момент дори реших, че се е изгаврил и иска да говори с някой друг. Но веднага обясни какво става.
Оказва се, че е харесал наивните ми стихотворения. И историята на живота му беше такава, че преди да замине за армията, той срещна момиче на сватба, вечерта я носеше на ръце през огромна локва ... Те се харесаха. Момичето обеща да чака, но той получи писмо от приятел, в което се говори за предателството на момиче, което вече се среща с друг човек.
Вечерта веднага взех стиховете, преписах ги и ги изпратих на следващия ден ...
Измина месец ... И тогава един ден получавам писмо от военно поделение. Войникът ми благодари от сърце и ми каза, че е преписал стиховете ми и ги е изпратил на приятелката си. И наскоро получих писмо от нея, в което тя призна, че се е срещала с друг човек, но нейните стихове я докоснаха толкова много, че тя реши да се сбогува с него и да изчака годеника си от армията.
Така че моите стихове помогнаха на този човек. Не знам как се разви съдбата му след армията, но в този момент от живота си той отново стана щастлив.
Мога да кажа само едно, че ако стиховете ми не бяха толкова наивен първи опит за писане, те нямаше да произведат такъввпечатление. И така те ми бяха полезни.
Не съм поместил тези стихотворения в нито една от сбирките. Но аз ги пазя в специален компютърен „тефтер” като спомен за миналото, за първите творчески изпитания и неувяхващи чувства, без които Животът ни е немислим.