Как да се справим със злото и дали е необходимо да се борим с него
Правилна ли е тезата на Толстой за несъпротивата срещу злото чрез насилие или философът И. А. Илин е прав със своята антитеза - за съпротивата срещу злото чрез сила? И необходимо ли е изобщо да се борим със злото?
Толстой е прав като цяло, в общия контекст на живота. Животът в повечето случаи е нормален, тоест хората като правило не правят нищо лошо един на друг от злонамерени намерения. Следователно обсебеността на човек от темата за борба със злото не е съвсем нормална. Човек, който изразходва цялата си сила за борба със злото, живее отрицателен, отрицателен живот, принуден е да се откаже от прости човешки радости, любов, творчество, като цяло се лишава от нормален живот. Живее сякаш със знак минус. Такъв живот може да бъде оправдан само в много малко случаи, например, ако е продиктуван от професията (криминално разследване, съдебно преследване.) или конкретните обстоятелства на борбата срещу крещящата несправедливост.
Най-добрият начин за борба с болестите е не да ги лекуваме, а да ги предпазваме, да ги предпазваме, да водим здравословен начин на живот. Най-добрият начин да се бориш със злото е не да му се съпротивляваш, а да не го допускаш по принцип, да го предотвратяваш. „Несъпротивлението на злото чрез насилие“ на Толстой се основава на убеждението, че човек по природа е добър и ако върши зло, то в по-голямата си част не със злонамерени намерения.
Сега е ясно, че ако И. А. Илин е прав със своята антитеза (за съпротивата на злото със сила), то само в отделни случаи. Какво мога да кажа, защото злодеите все още съществуват и по някакъв начин трябва да се борим с тях.
Човек, който прави зло на другите, преди всичко вреди на себе си, по-точно на себе си като личност като цяло, катосоциалновключено в живота на човешкото общество. Всякакви оправдателни аргументи като „други правят зло и аз ще го направя“ („акодруги вършат зло, тогава защо аз не мога да върша зло?“), „Чувствам се зле и оставям другите да страдат“, „Не ми пука за другите“ и т.н., при по-внимателно разглеждане не издържат на критика. В края на краищата те се основават на факта, че няма човешкообщество, че хората са банда, която се кара помежду си, бие се помежду си (според добре познатата древноримска фраза „човек за човека е вълк“ или според формулата на Хобс „война на всички срещу всички“). Цялата история на човечеството свидетелства против такъв възглед за човешките отношения.
Първо, нарастване на населението. Хората се плодят и се размножават.
Ако хората постоянно враждуваха, убиваха се помежду си, тогава техният брой трябваше да намалее. (Това, между другото, се случва в някои случаи).
Второ, увеличена продължителност на живота. Първобитният човек е живял средно не повече от 30 години. Сега продължителността на живота в целия свят е над 50 години, а в най-развитите страни над 70-80 години. Увеличаването на средната продължителност на живота показва, че хората насочват усилията си не към унищожаване един друг, а към взаимна подкрепа.
Трето, напредъкът на материалната и духовната култура. Враждата и войната винаги са съпътствани от разруха, унищожаване на културни ценности. Разрушението може да бъде много значително и дори да надхвърли творческите усилия на хората. Какво виждаме като цяло? —Безусловен превес на съзиданието над разрушението.Хората строят, произвеждат селскостопански и индустриални продукти, изобретяват, откриват нови неща, създават изкуство. И го правят в повечето случаи съвместно, като си сътрудничат и си сътрудничат, оказвайки си подкрепа и помощ.
Злото означава унищожение. Ако творението преобладава над разрушението, тогава доброто побеждава злото, има повече добро и злопо-малко.