Л. Н. Абрамцева. Тишина, моля.
Някъде в гората имаше река. Ясно, ясно, ясно, ясно. Полях цялата си гора с хладка вода. Тя позволи на всеки да се погледне в себе си като в огледало. Не съм се карал с никого, разговарях с всички. Весела, мила река.
Така беше дълго време. Но една сутрин тя се събуди в лошо настроение. Или видях тъжен сън, или се случи нещо друго. Реката въздъхна тъжно, протегна се и хвана вълна на един камък, надраскана. Реката беше напълно разбунена, водата й стана леко мътна. Слънцето забеляза. Решил да развесели реката. Погъделичка я с дългия си лъч, но някак неуспешно: лъчът се счупи, убоде и без това надрасканата вълна. Реката изпищя уплашено. — Какви глупави шеги? — помисли си тя обидено. И тогава има още една неприятност: някой болезнено бутна реката с копито. Оказва се, че едно много малко теленце, което се клатеше на тънките си крака, дойде да пие. Оплел се в речната трева и паднал във водата, като едва се измъкнал. Това малко нещо най-накрая изкара реката от себе си.
Да, разочарованата, уплашена, обидена река се ядоса, ядоса, изсумтя и ... изпусна нервите си. От техните брегове ... Първо, внимателно, върху крайбрежната трева. По-нататък - до първите храсти. След това заобиколи стволовете на дърветата. Във всички посоки, по-нататък, по-нататък, по-нататък реката се разпространява ... И той разбира, че прави нещо нередно, но не може да се върне. И камъкът не искаше да бъде одраскан, и слънчевият лъч случайно се убоде, а телето, разбира се, не падна нарочно във водата. Реката разбира всичко и сега е безформена малка огромна локва. Тя разбира всичко, но не може да се върне ... Тя се счупи ... Тя изгуби нервите си. И не може да тича напред, няма повече сили ... Почти застояла вода се люлее между храсти и дървета. Клони, листа, трева гниене в застояла вода. Никой не пие от някогашната река, никой не поглежда в нея. Станало е кално, мръсно, лепкаво блаточиста, бистра речна вода.
Блато... Фалшиви тупи... Пълзящи стъбла... Ужасни черни прозорци... Блато...
И имаше река. Имаше ... мила, весела горска река. Едва сега тя изгуби нервите си ... Всеки може да излезе. Винаги може. Лесно е да се измъкнеш ... Много-твърде дори ...
... Не викай... И не тръскай вратата... Успокой се... Защо да трошиш чиниите?! Тихо, моля те... Тихо...