Легитимност на политическата власт - Студиопедия
Функционирането на политическата власт се осъществява на базата на принципа на легитимността, който е от голямо значение за политическата стабилност. Понятията легитимност и легалност на властта не са еднакви. Ако законността означава правно оправдание на властта, тогава легитимността на властта може да се определи като степента на естествено признаване от населението на страната на системата, към която принадлежи. Една държава може да бъде легитимна, ако гражданите смятат, че отговаря на техните очаквания.
Първият, който разгледа проблема за легитимността, беше М. Вебер, който основа концепцията си за легитимност на идеята за видовете поведение (традиционни, афективни, ценностно-рационални и целенасочени). М. Вебер вижда легитимността на властта като гаранция за стабилността на обществото.
Германският политолог М. Хетих пише, че легитимацията е легитимно признаване на политическо господство от обществото. Праведността тук е свързана с убеждение, а не с нормативност. Говорим за определен политически консенсус в обществото, когато масите показват ангажираност към политическа власт, политическа система с основните политически ценности, постигнати тук.
Както отбелязват американските политолози Г. Алмонд и С. Верба, състоянието на политическите чувства е очевидно най-важният тест за легитимността на политическата система. Един политически режим е устойчив, ако се приема от гражданите като правилна форма на управление.
В тази връзка изглежда необходимо да се спрем накратко на мотивите на политическото подчинение.
Мотивите на политическото подчинение се делят на ценностни, заинтересовани и принудителни[75].
Ценностната мотивация на подчинението включва действия, извършвани по вътрешно убеждение, отчувство за дълг, основано на вяра в справедливостта на взетите решения. Доброволното подчинение на политическата власт се определя от положителното отношение на гражданите към определени аспекти от нейната дейност.
Характерна черта на ценностната мотивация е нейната безвъзмездност. Силата и устойчивостта на ценностните мотиви улесняват властта в опазването на обществения ред.
Заинтересованият тип подчинение се основава на получаване на облаги, облаги и привилегии от властите. Неговата обратна страна е покорството на гражданите, конформизма.
Задължителни мотиви за подчинение са предпазливостта, подчинението, смирението, страхът, породен от забрани, наказания и използване на сила. Принудителната ориентация е репресивно съзнание, породено от необходимостта от подчинение на политическа власт във връзка с възможни негативни икономически, политически и други санкции.
Сред принудителните мерки широко се използват икономически мерки, сплашване с помощта на политически и духовно-идеологически действия, насилие.
Типологията на политическото господство, разработена от М. Вебер, се счита за класическа. Той откроява три идеални типа легитимност на политическата власт: традиционна, рационално-легална и харизматична.
Традиционният тип легитимност се основава на навика да се подчинява на властта, вярата в нейната святост. Монархиите са пример за традиционния тип господство.
Рационално-правната легитимност се характеризира с вярата на хората във валидността на съществуващите правила за формиране на властта. Мотивът за подчинение е рационално осъзнатият интерес на избирателя. Демокрациите са пример за този тип легитимност.
Харизматичният тип политическо господство се основава на вярата на населението в изключителни,уникални качества на политически лидер. Харизматичният тип власт най-често се наблюдава в трансформиращите се общества. Функционалната роля на харизматичния тип организация на властта е да стимулира и ускорява историческия прогрес.
В съвременната политическа наука класификацията на М. Вебер се допълва от други видове легитимност на властта. Например се откроява идеологическата легитимност, основана на оправдаването на легитимността на властта с помощта на идеология, въведена в съзнанието на общото население. Д. Истън, изследвайки легитимността на политическите системи, твърди, че идеологическата легитимност се основава на ценностите и принципите, към които се отнася властта и политическият режим. Личната легитимност е моралното одобрение на лицата, които упражняват властови роли в рамките на режима. Структурната легитимност произтича от вярата в стойността на структурата и нормите на режима.
Механизмите за легитимност са средствата, чрез които политическите системи се стремят да придобият или укрепят своята легитимност. Съществуват следните социално-психологически механизми на легитимация: основани на участието на гражданите, социално-технически и технократски механизми, легитимиране чрез сила, легитимиране чрез външна или вътрешна заплаха, време и навик, успех.
Според М. Вебер първият източник на легитимност е способността на човек да усвоява обичайните модели на поведение и да ги възпроизвежда в своите действия. В резултат на процеса на социализация индивидът се запознава с нормите и правилата на поведение, приети в обществото, включително по отношение на властите. Той ги научава, като първо имитира поведението на другите и след това възпроизвежда преобладаващите стереотипи на поведение по навик.
Вторият източник на легитимност е чувствениятемоционално възприемане от човек на света около него, включително политическа власт. Всичко, което се случва около човек, предизвиква у него голямо разнообразие от чувства: възторг, радост, удовлетворение, безпокойство, страст, объркване.
Третият източник е цялостното отношение на човека към света около него. Изключителното свойство на човека - да гледа на света през призмата на своите ценности - е една от основните характеристики, които го отличават от животинския свят. Ценностното възприемане на света включва изграждането на идеален модел на общество, държава и личност. Оценката на институцията на политическата власт се извършва от индивида чрез съпоставяне с неговия идеален вътрешен модел.
Четвъртият източник на легитимност е целенасоченото поведение на човек, тоест способността му да осъзнае своите интереси и нужди, да разработи собствени целеви програми за постигането им.
В допълнение, М. Вебер приписва на факторите, които формират легитимността:
- икономическа ефективност, производителност и производителност на системата от икономически отношения, поддържана от политическия ред, нейната способност да задоволи неотложните нужди на хората;
- законност, легитимност, съответствие на действията си със собствените норми и разпоредби;
- харизма - вяра в специални качества, призванието на притежателите на власт;
- идеологическа, етична, психологическа обосновка.
Л. А. Андреева в книгата си „Религия и власт в България” прави анализ на религиозните и квазирелигиозните доктрини като начини за легитимиране на политическата власт в България. Тя е убедена, че християнството е донесло в Русия нов възглед за природата на властта, според който княжеската власт започва да се разглежда като дадена от Бога. По-нататъкполитическото развитие пое по пътя на концентрирането на цялата пълнота не само на светската, но и на духовната власт в ръцете на великите князе, по-късно - царете на московската държава. През VII в. в България се установява викарен вариант на религиозно-политическата система, когато държавният глава започва да се възприема като „наместник на Исус Христос” и в това си качество да действа едновременно като светски и като свещенодействащ Месия – помазаник Божий. Дори през 19 век българските селяни вярвали, че Николай I „се изкачва на небето през тайна стълба от спалнята си“ всяка вечер, общува с Бога и на сутринта, след като се завърна в родната си земя, се връща към земните си дела.
Този архетипен модел доминира и в комунистическа България; мястото на краля е заето от комунистически лидер, вицекралската митология на властта е възкресена в идеологията и практиката на комунистическия режим; но основата на неговия властови модел остава непроменена: това е сакрализацията на позицията на комунистическия лидер като наследник на московските царе, основана на сливането на правомощията на светския владетел и главния идеолог (свещеник).
Индикатори за легитимността на властта са: нивото на принуда, използвано за налагане на политиката; наличието / липсата на опити за сваляне на правителството или лидера; мярка за проява на гражданско неподчинение; както и резултатите от избори, референдуми, масови демонстрации в подкрепа на правителството (опозицията).
Легитимната политическа власт създава набор от условия, които гарантират:
- последователността на изпълнение на основните задачи на политическата власт;
- координация на действията на елементите на системата за управление;
- наличието на ефективни гаранции и средства за поддържане на всички аспекти на сигурността в официалната система;
- осигуряване на висока степен на независимостобщество от случайни обстоятелства;
Познаването на източниците на легитимност позволява по-задълбочено разбиране на такова явление като криза на властта, чиято същност е унищожаването на институцията на политическата власт, изразяващо се в масово неспазване на предписаните от тях норми и правила.
Преодоляването на кризата на властта означава минимизиране на политическото отклонение, което може да се постигне по два начина: чрез използване на сила и чрез точно дефиниране на източника на легитимност, на който да се разчита, създаване или пресъздаване на нормативната основа на институцията на политическата власт.
Въпроси за самоконтрол
1. Какви дефиниции на властта знаете?
2. Каква е разликата между политическа власт и икономическа, идеологическа, религиозна?
3. Какви са източниците и видовете политическа власт?
4. Дайте подробна дефиниция на понятията "власт", "политическа власт".
5. Назовете ресурсите на политическата власт.
7. С какви средства и методи политическата власт постига запазване на легитимността?
8. Формулирайте основните подходи към типологията на легитимността.
9. Какви са критериите за ефективност на властта?
10. Каква е разликата между понятията "легитимност" и "законност" на властта?
11. Обосновете необходимостта от разделение на властите.
12. Какви са съвременните концепции за властта.
Литература
1. Almond G., Powell J., Strom K., Dalton R. Comparative Politics Today: World Review: Учебник / Съкр. пер. от английски. А. С. Богдановски, Л. А. Галкина; Изд. М. В. Илин, А. Ю. Мелвил. - М., 2002.
2. Бляхер Л. Е. Игри на властта в кризисно общество: трансформация на българската институционална структура // Полис. - 2003. - № 1.
3. Вебер М. Избрани произведения: Пер. с него. /Comp., общ. изд. и след. Ю. Н. Давидова; Предговор П. П. Гайденко. - М., 1990.
4. Вертикалът на властта: проблемите на укрепването на българската държавност в съвременни условия. - Ростов на Дон, 2001 г.
5. Власт и демокрация в контекста на глобализацията. - Политология. - М., 2004.
7. Властта и хората в България: актуализиране на ежедневните практики и възможности за универсализиране на институционалния ред / Ред. Г.Ю. Семигин. - М., 2003.
8. Гелман В. Я. Институционално изграждане и неформални институции в съвременната българска политика // Полис. - 2003. - № 4. - С. 6-25.
9. Гелман В. Я. Политическата опозиция в България: застрашен вид? // Полис. - 2004. - № 4. - С. 52-69.
10. Зотова З. М. Власт и общество: проблеми на взаимодействието / Изд. изд. С. А. Попова - М., 2001. - С. 9-184.
11. Косов G.V., Новикова O.S. Власт: философски и политически анализ // Социално-икономическа реалност и политическа власт. Дайджест на статиите. - М.-Ставропол: ISPI RAN, 2004. С. 133 - 144.
12. Мелников В.В. Власт и властови отношения: Теоретико-методологически аспект. – Краснодар, 2005 г.
13. Ледяев В. Власт: концептуален анализ. - М., 2001.
14. Прохоров А.П. Български модел на управление. - М., 2003.
15. Rogou A.A., Lasswell G.D. Власт, корупция и честност. - М., 2005.
16. Соловьов А. И. Институционален дизайн на българското правителство: исторически римейк или матрица на развитие? // Социални науки и съвременност. - 2004. - № 1. - С. 64-77.
17. Соловьов А. И. Политология. политическа теория. политически технологии. Учебник. - М.: Лепта-Прес, 2004.
18. Общество и власт: Форум 2003 / Ред. Семигина Г.Ю. - М., 2003.
19. Тощенко Ж. Т. Три основнилицето на властта. - М., 2003.
20. Шестопал Е.Б. Образи на властта в постсъветска България. - М., 2004.
Не намерихте това, което търсихте? Използвайте търсачката:
Деактивирайте adBlock! и опреснете страницата (F5)наистина е необходимо