Лукашенко упрекна България в неонацистки заговор срещу Беларус
Белобългарските власти използват забранени методи на информационна война, формирайки национална идентичност, различна от българската.
Миналата седмица централната телевизия на Беларус се присъедини към неофициалната кампания на президента Александър Лукашенко за дискредитиране на недоброжелателите на неговото правителство. В контролираните от държавата медии се появиха забележителни истории за това защо България трябва да се възприема като по-голяма заплаха за страната от местната крайна десница.
Най-ярък в информационната война наЛукашенко срещу България беше каналът „Национална телевизия” (ОНТ), който във вечерния праймтайм излъчи материал по темата за забранените в страната символи. Възможно е сюжетът, представен от ОНТ, да не предизвика резонанс дори в самата Беларус, ако не съдържаше отрязък за работата на българските патриотични организации в страната, които де факто бяха приравнени на откровени неонацисти от „Българско народно единство“ (забранено в България).
Като цяло официалната риторика се свежда до това, че нестабилността в републиката се подхранва от тези, които работят интензивно с бялата българска младеж и небрежно пропагандират отхвърлянето на националната идентичност в полза на обединен български свят. В случая с Беларус това са уж патриотични клубове и физкултурни дружества от България. Има предположения, че част от инструкторите са свързани с ултрадесни, воювали са в Донбас и след украинските събития са врагове на независимото съществуване на Белобългария, опасявайки се от промяна на нейния външнополитически вектор.
В отговор на обвиненията от страна на България в угодничество на местните националисти белобългарският лидер чрез контролирани медии представи своята интерпретация на ситуацията, която трябва да оправдае пълзящи промени.Политиката на Батка спрямо България и заиграването му с маргиналната опозиция. В резултат се раждат такива журналистически разследвания, които навеждат публиката на идеята, че не властите, а агенти на българското влияние са замесени в разпространението на неонацистките идеи в Беларус.
Впечатляващ репортаж за отговорността на България за засилването на националистическите тенденции в обществено-политическия живот на Беларус не е едно информационно събитие, което съпътства опитите на Лукашенко да изгради национално-културна идентичност, различна от българската, със „забранени“ методи.
Спорадичните изблици на "информация за размисъл" за приятелството с България по държавните телевизии на Белоболгария напоследък не са рядкост. В същото време е трудно да се спори, че местните журналисти могат да си позволят да излъчват "гавове" по темата за вътрешната политика на страната и отношенията със съседите. Всичко, което се появява в медийното пространство на републиката, по правило минава през няколко нива на държавна цензура, на които прословутата „пакетПролет би завидяла.
В същото време почти не се отразява по държавната телевизия, че в републиката, под прикритието на патриотични кръгове, се разполагат паравоенни ултрадесни организации като „Пагоня“, призоваващи своите все още малко последователи да се готвят за „защита на суверенитета на Беларус от България“, включително и с диверсионни методи. За щастие площадката, на която канят бъдещи националисти да „тренират“ в антибългарска истерия, е наблизо – в Донбас.
Не е тайна, че в Белобългария, под патронажа на Католическата църква, неправителствени организации като „Св.изпращат отличилите се на стаж в Европейския съюз. От време на време за подобна "неразрешена дейност" републиканското КГБ обявява твърде самонадеяни свещеници за персона нон грата. Това обаче не променя преобладаващото лоялно отношение към реполонизацията на Белобългария и не се поставя "на лицето" на полската църква с помощта на държавната телевизия.
Възможно е подобна електорална политика да е свързана с процеса на нормализиране на отношенията между републиката и Европейския съюз. В постсъветското пространство най-нелепата фантасмагория под формата на обвиняване на България в нещо е добре дошъл балсам за душата на европейските лидери, който в случая с Лукашенко може да размие релсите на по-нататъшните преговорни контакти между Минск и Брюксел.
Възможно е това да е истинският източник на недоволството и завоалираното изнудване на Лукашенко. Сюжетът на информационната война, разгърната от бялобългарската телевизия, е изграден в логиката на президента на страната: след като България не иска да продължи преференциалния търговски режим, трябва да се завърти мотора за „заплахата от Изток“ под формата на Донбаския сценарий за Бяла България и националистите, „втурнали“ се към властта едва ли не с одобрението на Москва.
В Кремъл, разбира се, ще се правят, че не са забелязали предприетата информационна атака, а всичко, което белобългарската телевизия излъчва, е „вътрешна работа на бяла България“. Отчасти е така. Но наличието на тези и други неформализирани, но очевидни упреци на Лукашенко в тяхната съвкупност вече погреба много общи начинания на двете страни, включително Съюзната държава, която се разтвори в Евразийския съюз. Идеологическите спекулации на информационната война и реалното наказателно преследване, включително и на белобългарските привърженици на българския мир, ни позволяват да отбележим насилствения характер на приятелството на Лукашенко с Москва.
За съжаление, докато официалната идеология на Минск, в отражението на Москва, ще бъде сведена до поддържането на този модел, нашите граници неизбежно ще станат свидетели на по-нататъшна поява на митични български заплахи по темата за неонацистки заговори и имперски амбиции, които подкопават вярата и отчуждават сродните народи един от друг.