Недетски кукли на Паша Сетрова, КОЛЕКЦИЯ
С блестяща усмивка и отворени обятия тя ме посреща на прага на малкия си, но уютен апартамент в западната част на Манхатън. Още от прага, без да му позволява да си поеме дъх (пет етажа пеша), той ви кани в студиото си - малка отдалечена бяла стая с изглед към Голямата ябълка. Тук тя прави децата си всеки ден.
Децата са порцеланови и предимно момичета. Те вече се раждат с идеална женска фигура - великолепни гърди и дълги крака, шикозна рокля по тялото, червило на устните, модна шапка на главата, тънка цигара между пръстите. Тяхната грижовна майка е Паша Сетрова, художник, дизайнер, модел, художник на оригиналния жанр и просто красота.
Помните ли първата кукла, която направихте?
да Беше Николо Паганини - изрязах го от свещ. Счупи се на същия ден. След това отидох в канцеларски магазин и си купих специална паста за моделиране. Ослепих десет мъже с висящи ръце и крака, облякох им костюми - тогава си помислих, че единият е толкова креативен. Вече исках да направя изложба, но първо реших да ги покажа на мой приятел. Един приятел каза: „Да, не е лошо, но в Централния дом на художниците (Централен дом на художниците в Москва. Изд.) е по-добре.“ Отидох, погледнах и много се разстроих. Красиви фигури за хиляди долари бяха несравними с моите. Първа мисъл: „Искам да науча същото умение!“ И отидох на специални курсове по моделиране на кукли. На първата изложба продадох моята кукла. Така започна всичко.
Художниците от Средновековието в скулптури и картини възхваляваха определен стандарт на женска красота: розови бузи, великолепни гърди, пълнота ... Вашите фигури, напротив, са бледи, изключително слаби, с малки гърди и дълги крака. Така че виждате модерномомиче?
Така се виждам. Във всяка от куклите има част от мен, дори бих казала, че всяка кукла съм аз, само че в различни образи. Аз съм си модел за подражание в истинския смисъл на думата - слагам огледало пред себе си и започвам да вая. Ако искам задно виждане, моля да ме снимат гол от различни ъгли. Нося всичко през себе си, като истински художник, точно като Леонардо да Винчи, който е нарисувал Мона Лиза - има версия, че Мона Лиза до голяма степен отразява чертите на самия художник... Същото е и с мен, скулптора. Мисля, че ако имах три крака, всичките ми кукли щяха да са с три крака.
При някои писатели се случва, когато пишат роман, главният герой придобива собствени черти на характера, става независим от писателя и вече сам диктува правилата и сам развива сюжета. В резултат на това писателят трябва да се подчини на образа на героя. Изпитвали ли сте някога нещо подобно, докато правите кукли?
В работилницата постоянно висят скици на бъдещи кукли - обмислям костюма, формата на куклата, цвета и т.н. В крайна сметка това, което мислех и това, което се случи, никога не съвпада. Разбира се, тук много зависи от техническите подробности - вие вземате тъканта, която харесвате, за да шиете определена рокля за себе си, но тъканта може да бъде неподатлива - тя има своя собствена структура, свое свойство да легне и да не пасне. Обикновено смятам, че една скулптура е успешна, ако отговаря на поне 80% от образа, който първоначално е бил в главата ми. Оставям 20% на куклата, така че тя сама да реши как иска да изглежда - независимо от мен. Това е такъв професионален компромис.
Защо решихте да се преместите в Ню Йорк?
Защото разбрах, че ако искам да съм на световно ниво, трябва да живея в Световната столица.
Както вДържавите реагираха ли на вашата работа?
Излагал съм свои творби в България и в чужбина – в Германия, Латвия, Япония и сега в САЩ. Интересното е, че в никоя друга страна, с изключение на Америка, не са ме сравнявали с никого. И в Ню Йорк веднага реагираха - конкурентът на Тим Бъртън!
Интересно. Например образът на Лейди Гага за първи път ми дойде наум.
Все още нищо не е казано за Гага. Но за Бъртън - всяка секунда. Много американци виждат в моите кукли черти, подобни на героите от неговите филми Corpse Bride, Edward Scissorhands и Alice in Wonderland. Може би е време да му се обадя и да предложа сътрудничество!? (усмихва се)
Като цяло и в България, и в Америка работата ми е много обичана. На изложби хората се снимат с моите кукли с голямо удоволствие, възхищават се, смятат ги за олицетворение на модерното изкуство. Въпреки това не веднъж съм чувала, че куклите ми имат някаква остра енергия. Така говори за тях известният колекционер Вадим Зверев. Същото мнение изразиха и някои американски арт агенти, на които предложих сътрудничество. С голям интерес откликнаха на работата ми във Флорида. Там намерих съмишленици, които се интересуват от спонсориране на проектите ми и сега работим по откриването на собствена галерия в Маями.
Първоначално куклата се възприема като детска играчка. Вашите кукли предназначени ли са за деца? Определено не. Моите кукли са само за възрастни. Те съдържат сексуална енергия или по-скоро се стремя да я вложа там. Това им придава жизненост, привлича вниманието. Неведнъж са ми казвали, че куклите ми са много живи. Една от първите ми творби беше спяща кукла. Накарах я с отворена уста, сякаш дишаше. Всеки, който дойде до тована куклата, независимо дали е момче или момиче, каза: "Искам да я целуна."
Коя е любимата ви кукла?
Е, разбира се, този, който все още не е създаден.
Какво ви впечатли най-много в съвременното изкуство напоследък?
Филм на Педро Алмодовар "Кожата, в която живея". По принцип съм голям фен на творчеството му, но този филм ме завладя особено с необичайната си идея: да превърнеш момче в момиче не по собствена воля е толкова жестоко, струва ми се. Въпреки че по принцип всичките му картини са на ръба на нещо остро, жестоко, смущаващо. Искам работата ми да е същата. Те не трябва да изглеждат бели и пухкави. Нека има някаква негативна страна в тях, нещо на ръба на чистото и срамното, светлото и тъмното. Привлича вниманието и интересува този, който гледа куклите.
А ако човек иска нещо обикновено, светло и радостно?
Нека си купи Барби.
Текст: Александър Старостин