Необичайно лято - Федин Константин Александрович, стр
- Да, това е пиле, а не пиле! Виж, скъперник!
„Нашият не скъперник чичо, вашият скъперник“ отвърна тя спокойно и сложи пилето върху кокошките с жълта страна, лъскава от мазнина.
„Е, добре“, каза Дибич нетърпеливо, сгъна раницата си и се престори, че си тръгва, като в същото време не можеше да помръдне и да откъсне очи от пилето. „Дай ми твоето пиле и кофа мляко за зареждане.“ Сделка.
- Защо кофа? Голяма кофа - отговори татаринът. - Изпийте една чаша.
– Шейтан е с теб, налей – каза слабо Дибич и посегна към пилето.
Защо Сатана? Защо Сатана? — извика внезапно старицата.
С ядосано дръпване тя покри цялата кутия с чул и бързо започна да бърше очите си, като мърмореше под носа си на неразбираемия си език.
— Е, добре, добре, не е дявол — каза почти уплашено Дибич, сдържайки раздразнението и нетърпението си, и отвори кутията.
Възрастната жена нещастно взе раницата, сложи я под краката си и започна да налива мляко от кофата.
Дибич наблюдаваше лакомо как тежките розови парчета мляко, смесени с кафява като въглен пяна, плискаха в чашата, и съжаляваше, че войниците, които наблюдаваха всичките му пазарлъци, също гледаха в чашата. Той се извърна малко и не преглътна, а сякаш изсипа студени, хлъзгави парчета в себе си.
С усещане за необичайно нежен вкус, който напомняше детството, облиза мустаци, избърса леката пот, която се появи на челото му, той тръгна през площада към гарата. По пътя той завъртя пилешкото бутче с абсолютно същия жест, който неведнъж бе виждал със завист, и щом го поднесе към устата си, чу възхитен, развълнуван вик:
- Момчета! Съставът е изпратен в Пенза, хайде!
Той се счупи и избяга сдруги някъде встрани, към далечни пътища.
Пътническите вагони бяха празни, пейките бяха избърсани наскоро, а влакът явно току-що беше подготвен. С рев и победоносен рев вагоните започнаха бързо да се пълнят.
Дибич си хареса горното място, качи се на пейката, легна, като сложи палтото си под лакътя, и започна да яде. Той можеше само да мечтае да се вози в лека кола, с удобно изпънати крака на рафт, да отиде право в Пенза и следователно в Кузнецк и Сизран, откъдето щеше да бъде на един хвърлей от дома. Накъса пилето на парчета, потопи ги в сол и ги сдъвка заедно с гъвкавите, хрупкави кости. Видя голям бял параход, който се удряше в широкото огледало на Волга. Зелените брегове се опъваха като конци или се усукваха на бримки покрай бордовете на парахода. Доволни пътници, мълчаливи, се любуваха на слънчевия ден. Дълбоко в корпуса на кораба машината дишаше равномерно. Дибич изсмука мазоли от пилешки бутчета, затваряйки очи и му се стори, че пролетният Хвалинск вече се появява иззад далеч, далечен завой в цъфтящите хълмове и хълмове, блестящ, тих, щастлив.
Изведнъж нещо се раздвижи, наоколо се чу шум. Псувни, женски плач и вой се надигнаха из вагона, а през шума някой командващ и в същото време неистов вик се прониза до съзнанието на Дибич:
- Разчистете колата, казват! Излезте един по един!
Кондукторът, придружен от тромав пазач с червена превръзка на ръкава и пушка с вдигнат приклад, се промъкна през тълпата от хора, натрупани на пътеката, гневно отговаряйки на виковете:
- И дяволът ви каза, че влакът за Пенза! Специален влак! Ясно, без приказки!
Псувайки, мрънкайки и пречейки един на друг, пътниците започнали да измъкват вещите си от колата.
Дибич внимателно уви останките от костите в кърпа, слезе от рафта,скочи върху платното и, следвайки тълпата, бавно тръгна по пясъчната пътека между релсите към гърбавата гара.
С непрекъсната върволица от хора Дибич се промуши през полуотворената врата в коридора и усети, че леко се олюлява.