Невидими ботуши, или срещали ли сте някога случаи на фетишизъм при кучета, Проза на живота
Прибирайки се от работа, аз, по вечен навик, се заех с простата си вечеря. Хвърли пет картофа в тенджерата, сложи вече нарязаната пикантна херинга в кутията за херинга, надраска горната част на цибулката с прозрачни пръстени, напръска цялото чудо с оцет, ароматно нерафинирано слънчогледово олио и го остави настрана за около двайсетина минути, така че цибулката да се „пикае“ върху херингата, докато картофите, пъшкайки и пъшкайки, паднал във вряща вода.
След като свърших този почти свещен акт, усмихнат на себе си, излязох на двора да донеса вода и, обувайки гумени ботуши, тъй като времето не беше нито зимно, нито лятно - плътна кал, буквално с кожата си усетих, че нещо не е наред. Като се огледах наоколо, разбрах какво пропускам: близо, на един крак, гумените ботуши, подарени ми от бившия ми тъст, не бяха обикновените синьо-бежови летни обувки, които използвах като дворни чехли дори през зимата. Обувките бяха стари, със стъпкани токове, но все още здрави. И най-важното, незаменим, когато трябва бързо да изтичате в двора за нещо. Свалете бельото си например.
Погледнах зад кутията, която стоеше на верандата, огледах се, погледнах отново зад кутията, вероятно надявайки се, че вторият път обувките някак си по чудо ще се материализират зад нея. Нищо. Нула. Универсална празнота.
„Не разбирам… Що за глупости?“ Първата мисъл скочи в мозъка ми. „Едва тази сутрин обувките бяха на обичайното си място, а до вечерта се бяха изпарили. Не иначе, а някой ги е разбил“, изскочи на същото място втора мисъл. — И кой е този негодник? - помисли си, избърза третият.
В началото бях малко разстроен. Колко разстроен би бил всеки банален материалист, който цени дори стари, отдавна ненужни галоши. След,След като помислих малко, реших да бъда философ и алтруист едновременно. Първо, помислете, боклуците са откраднати: радвайте се, ще има по-малко боклук, по-малко стари ще дойдат на мястото на много старите - поне малко разнообразие. И второ, нека го носи човека. Нямам нищо против.
Вярно, философската ми радост беше помрачена от факта, че в мое отсъствие някаква непозната муцуна се навърташе близо до дома ми и ровеше из нещата ми. Но реших поне веднъж да бъда великодушен, отхвърлих тази нежелана мисъл, сякаш беше торна муха, и побързах към картофите и херингата, които ме чакаха.
На следващата сутрин, както винаги в осем без петнадесет минути, наспал, избръснат и в отлично настроение и мисли, излязох от къщата и... спрях като мъртъв. На верандата имаше един ботуш, но нямаше друг. „Какъв е делириумът?! Не разбрах къде е вторият чобот?! - неволно се изтръгна от възмутената ми.
Огледах се и дори три пъти погледнах зад кутията. Наблизо нямаше ботуши. А той, едно самотно платно, дори не се очертаваше в далечината. Ядосан като съседско куче Полкан, учуден с петите си по замръзналата в камък земя, затропах до спирката.
Когато пристигнах на мястото на службата, безкористно се отдадох на работния процес и за известно време забравих за загубата на неща, скъпи на сърцето ми. Но вечерта, когато наближихме къщата, неприятните мисли за нощния крадец с настойчивостта на стадо мухи побързаха да ми напомнят за себе си.
Влизайки в двора, вдясно от пътеката, разбрах нещо странично, което преди това не беше лежало там. За мое голямо учудване там, във вечерния здрач, намерих ботуш, който лежеше мирно и самотно. „Ето един клошар! Той хвърли ботушите си от злоба. За да ме дразниш!"
След като върнах ботуша на мястото му и малко развеселен от откриването на загубата, се отдадох на обичайните вечерни дела. Печени, задушени, измити,измит, мързелив, отпочинал. И в полунощ той отиде в ръцете на Морфей.
Сутринта, в добро настроение заради последния работен ден от седмицата, излязох през вратата да отида на работа и - о, майката на френския генерал Шарл дьо Гол! Ботушите пак ги нямаше!
„Хиляди вонящи клошари! Кой пак ми открадна ботуша, който ми стана толкова близък през нощта?! Кой е този безсрамник?! Покажи ми синкавата си муцуна и ще те бия по нея с този интелигентен юмрук - дори чувството за хумор, с което ми се подиграваш, няма да спаси!
Вървейки по пътеката, в посока на портата, вече от другата страна, намерих заснежен ботуш. Върнах го бързо на мястото му и смръщих озадаченото си чело в невероятен мисловен процес, забързах към работа. Този път нощните приключения на ботуша не ми излязоха от главата и на работа. Все си мислех кой би могъл като вълк единак да обикаля нощем из къщата. Мисълта беше неприятна. Освен това странните лудории на този фетишист не ми бяха логически ясни. „Защо да крадете ботуш всеки път и да го хвърляте на най-видното място?“ Бях в задънена улица. „Когато се прибера вкъщи, определено ще сложа ботушите си в коридора“, реших и се успокоих малко.
Когато обаче се върнах у дома, открих, че и двете ботуши вече ги няма. Никой от тях не лежеше никъде наблизо. Това ме накара да се замисля още по-дълбоко, почти в мрачна депресия.
Когато станах сутринта, първото нещо, което направих, беше да погледна през вратата, за да се уверя, че и двата ботуша са на мястото си. Вярно, те не стояха спретнато на вратата, а лежаха около верандата, сякаш хвърлени от небрежна ръка.
Затръшнах вратата в сърцето си, така че стогодишен прах падна върху главата ми, аз ядосано преглътнах овесената си каша, измих си зъбите, облякох се и, опитвайки се да не мисля за ботуши,относно други обувки, изтичах на двора и, затваряйки вратата, неволно погледнах с крайчеца на окото си към ботушите. Или по-скоро ботуши. Защото нямаше второ зареждане.
Изскочих на верандата. Огледа се наляво, надясно и наоколо. В ледения здрач на зимна утрин се виждаха само черните стволове на дърветата. В далечината като слон бръмчеше каруца. По тротоара вървели майка и дъщеря. И никой друг.
Ботушите продължиха да изчезват и да се появяват отново през следващата седмица. Махнах им с ръка, опитвайки се да не бъда пророческа. Но необичайни трикове с изчезването и появата им, създадени от неизвестен човек, продължаваха да ме подлудяват. Докато на следващата събота сутрин не видях набито черно куче в двора на съседа да рита нещо, което смътно наподобяваше ботуш. Сложих си очилата, надникнах и - о, Пресвета Богородица! - наистина различи сивия си ботуш в зъбите на черното същество.
Blochastic си играеше с ботуша. Гледах през прозореца. Този безделник изръмжа, след което, приклекнал на предните си лапи, се приготви да скочи, нападна ботуша, после отскочи назад, пак падна на предните си лапи, после пак скочи на ботуша, хвана го за крака и го разтърси със силата си във всички посоки.
Двайсет минути по-късно, след като напълно и напълно се лигави по ботуша ми, това същество без корен реши да прави любов с ботуша. След като подуши по-отблизо обекта на внезапната си страст, този рошав бармалей се изпъна, изскимтя два-три пъти, скочи бързо на ботуша си и си спечели тазобедрената става, която изглеждаше като на панти - толкова хубаво я движеше ритмично.
Извършил акт на любов с ботуша ми, този фетиш-онанист го сграбчи с всичките си зъби и го завлече нанякъде пъргаво. Изгубих кучето от поглед, забързах към коридора и вече там, зад вратата, чух някой да шумоливеранда. Отваряйки рязко вратата, видях ботуш да лежи наоколо, до моя чифт, а на около десетина метра гордо дупе с шоколадов анус и усукана на халка опашка на крадец на ботуши.
Първата ми мисъл беше да грабна нещо и да го хвърля по посока на онзи самодоволен задник. Но тогава пристъпът на смях ме отвлече. Седнах, плеснах се с две ръце по коленете и като кон през пролетта изцвилях глупаво с цяло гърло. През прозореца, зад завесата, моята съседка Юлия наблюдаваше лудостта ми. И не можех да спра и само цвилех все по-силно и по-силно. Хо-хо-хо, ее-ее-ее, бу-бу-бу, хо-хо-хо! Най-накрая тайната на нощните приключения на гумените ботуши беше разкрита.
... Три дни по-късно загубих чифт китайски чехли, които обикновено оставях пред вратата ...