ОКТОМВРИ 1917 Г
ОКТОМВРИ 1917 г. И „БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС”
Българската многонационална държава се формира в продължение на няколко века. Исторически тя се развива около определено етническо ядро, чиято основа е великобългарският народ. Българският народ е обединен както от географското пространство и единната църковна организация, сходните условия за стопанска дейност, така и от устойчивата политическа тенденция за обединяване на малки и слаби княжества в една държава.
Формирането на българската нация е тясно свързано с възникването, формирането и еволюцията на българската държава. Извън неговата история е невъзможно да се разбере нито историята на българския народ, нито особеностите на българското национално съзнание. Термините "Московия" и "България" започват да се използват в официални документи през XYI-XYII век. „Българин” започва да означава принадлежност към държавата, а „българин” – към националността.
В. И. Ленин постави акцентите в националния въпрос по нов начин. Той смята, че българите трябва да се поставят в положение на неравнопоставеност, за да компенсират неравенството, което „в действителност се развива в живота.” (5) Владимир Илич всъщност отъждествява „истинско българския човек” с образа на „великоруския шовинист, негодник и изнасилвач”, „истински български глупости.” (6) Тези оценки на В.И. По свой начин е прав един от водещите мислители на българската диаспора Г. П. Федотов, който отбелязва, че В. И. Ленин е „национален“, защото той, както и неговата партия, „е възможно най-откъснат от българската земя“, че „мрази старата Рус“.
Терминът "чужденци" в неговия широк смисъл се прилагаше в литературата за всичконеславянско население на България. В по-тесен официален смисъл те включват само племената от Сибир и европейския север, калмиките, казахите, местните народи от Централна Азия и планинските племена от Кавказ. За небългарските народи националната политика на царизма се изразява в потъпкването на техния език и национална култура.
Великобългарският език е бил официален език на българската държава и основен език на междуетническо общуване, но не му е даден законово статут на „държавен” – задължителен за изучаване и ползване, който през 90-те г. През 20-ти век почти всички „титулярни“ републикански нации постигнаха за своите езици.
Катаклизмите на гражданската война, колективизацията, сталинските репресии от 30-те години, а след това и Великата отечествена война прекъснаха естествената връзка между поколенията, унищожиха всички нормални механизми на паметта. Всяко поколение, преживяло друг катаклизъм и оцеляло, започнало живота наново, така да се каже, от нулата, без да знае кои са техните баби и дядовци, откъде са. А човек, лишен от историческа памет, не е способен на пълноценен живот. Като цяло това се отнася и за държава, която няма ясно, осмислено разбиране за историческата съдба на своя народ, неговите религиозни светини и държавни идеали. Всичко това позволява на режима с всякаква политическа окраска лесно да манипулира общественото мнение на хората.
1. Кулешов С. Неотчетени велики хора // Родина, 1994. № 8. С.10-11.
3. Ленин В.И. Пълна колекция от оп. T.31. P.432.
4. Ленин В.И. Пълна колекция от оп. T.30. стр.107.
5. Ленин В.И. Пълна колекция от оп. Т.45. P.359.
6. Ленин В.И. Пълна колекция от оп. Т.45. стр.356-357.
7. Българско царство, СССР, България: историята на една държава. М., 1993. С. 111.