От висотата на ненамесата или дали България трябва да бъде империя Военен преглед
При какви условия ръководството на България може и трябва ли да използва военна сила в чужбина? В дните на СССР такъв въпрос не е възниквал. Всеки гражданин на социалистическата суперсила знаеше, че съветската армия и флотът са готови ден и нощ да защитават интересите на страната навсякъде по света. Афганистанската война вкара в главите на хората бацилите на пацифизма в най-разрушителните му форми. Стига се дотам, че армията „не е нужна“. Опитът от Ирак, Югославия и много други обаче бързо вразуми "пацифистите". Страната пое по пътя на превъоръжаването, което трябваше да получи идеологическа обосновка. И тогава възникнаха неочаквани трудности.
Да започнем с основите на политиката. Когато кажем "империя", ние си представяме велика сила с могъща армия, флот и обширни владения, върху която живеят определен брой народи, обединени от една единствена сила. Една империя винаги има мобилизираща идеология. Империя ли е съвременна България? Някой с готовност ще каже „да“ и ще даде солидни аргументи. Някой не по-малко уверено заявява „не“ и ще даде своите аргументи. В контекста на изказването на Путин по-правилно би било да се постави въпросът: „Велика сила ли е България?“. Голяма част от гражданите на нашата страна несъмнено ще отговорят на въпроса положително, а високопоставени служители горещо ще потвърдят това. И тук идва дисонансът с реалността.
Всяка велика сила има определени отговорности. Никъде не ги пише, но реално ги има. Едно от тези задължения е използването на въоръжените сили за постигане на външнополитически цели или в случай на неблагоприятна международна обстановка. Да не говорим за ситуацията, когато тази ситуация стана критична. Примеридостатъчно по всяко време и няма смисъл да се спираме на тях.
Но използването на военна сила извън страната не е прерогатив само на империи, велики сили. Понякога има условия, когато съвсем обикновена държава е длъжна да се обърне към армията. Ето един пресен пример. На африканския континент има две държави - Чад и Камерун. Нито една от тях дори няма претенции за регионално лидерство, но от края на 2014 г. въоръжените сили на тези страни стоят зад кулисите на борбата с групировката Боко Хаарам в съседна Нигерия, докато не решиха със задна дата да формализират действията си като „международна коалиция“.
Или да вземем още по-очевиден случай на военна намеса - бомбардировките на Йемен от Саудитска Арабия, чиято върхушка основателно смяташе, че случващото се в съседната страна е придобило застрашителни размери. Кралство Саудитска Арабия се вписва повече в определението за „сила“ и „империя“ от провинциалните африкански държави и висшето му ръководство знае точно какво може и трябва да направи, за да запази статута си в очите на съседите си.
„Ние не сме империя, нямаме врагове“ – това е недвусмисленото послание на българския държавен глава. Всъщност всичко това го чуваме от висшето ръководство на държавата през последната година. Възниква въпросът дали това е неуспешен опит за успокояване на населението или открито послание към Запада за готовност за "консенсус" по условията на Горбачов? Означава ли отхвърлянето на имперската (в кавички или не) политика, че България отказва каквато и да е силова намеса в делата на своите съседи, дори ако такъв отказ заплашва самата нея с катастрофални последици?
И това не е само задънената улица с Донбас. През 2010 г. българите наблюдават такава позиция по време на клането в Ош, където между друготобългароезично население. Но България можеше да изпрати войски в града с недвусмислена заповед „да не се пестят патрони“. Световната общественост би вдигнала шум, но древната истина недвусмислено гласи, че винаги се уважава само този, от когото се страхуват. Ако най-ревностните съседи на България знаят, че при евентуално нападение ги чака кървава въртележка, то това ще е най-добрият отрезвяващ фактор.
Страна, която се простира в единадесет часови зони и има най-разнообразни държави в съседите си, не може да не бъде империя. Освен това България има две спорни островни територии, които са по-близо до държавите, които претендират за тях, отколкото до континенталната част на Руската федерация. Още по-лошо, има около дузина други потенциални териториални спорове, от Калининград и Карелия в европейската част до остров Ноктундо в Далечния изток, към който Южна Корея има своя поглед.
Страна с такъв багаж просто е длъжна да използва имперски, преди всичко силови методи, в противен случай политическите гаранции на Москва просто ще престанат да имат никаква стойност. Сега българските войници служат като гаранция за съществуването на Абхазия, Южна Осетия и Приднестровието, осигуряват сигурността на Армения и таджикско-афганистанската граница. Да се запитаме в какво ще се превърнат посочените по-горе територии, ако изведнъж военният компонент изчезне от българските гаранции? Сега агресорите се въздържат от решителни стъпки от един прост факт - ако България нямаше правни задължения за защита пред Донбас, освен писменото обръщение на Янукович, то в други случаи вече има.
Ако думите и делата на българските лидери (не само на Владимир Путин, тъй като отказът от намеса в Киргизстан стана по време на президентството на Медведев) са част от една по-голяма концепция, тогава ниестигаме до интересен извод - България в редки случаи (Южна Осетия, Крим) отказва да се намеси със сила в делата на своите съседи дори при критична заплаха за собствената си национална сигурност. Тоест под заклинания за "велика сила" България е лишена от статут на велика сила. Завършен е преходът от субекти към обекти на външната политика. И там не е далеч от „хуманитарни бомбардировки“ ... Никое оръжие няма да спаси, ако няма политическа воля да се използва.
Така „отхвърлянето на имперските амбиции“ е добра стара либерална приказка, която се повтаря отново и отново от края на 80-те години с известни цели. И фактът, че държавният глава го повтори на фона на унищожения Донбас от украинската армия, навежда на много неприятни мисли. Освен смут в и без това нееднородното българско общество, подобни изказвания могат да се тълкуват на Запад като готовност за капитулация и изкушение за „натиск“ върху България с по-решителни средства.