По някакъв начин (Юлия Харитонова Харитонова)
„Някак ще се натъпчем“, измърморих аз, когато ни омръзна да се тормозим и се пръснахме всеки в дупката си – да ближем раните си и да мажем окървавени души. — Ще оцелеем някак. И дъвчеше. И не се задавиха. Измит със сълзи, разреден с алкохол.
Но вече е отделено. Понякога се срещахме. Кога случайно и кога на повикване. Ще дойдеш ли? Ще дойда. Или няма да го направя. И нямаше какво да обсъждаме. Всичко, което беше извън нашите граници - всичко беше много интересно, вълнуващо, даваше различни надежди, пълно с очаквания. Но беше отделно. Всеки има своя собствена. Не се радваха взаимно на успехите си. Те не са участвали в проблемите. Те не поискаха помощ. Срещнаха се, седнаха, мълчаха - пиха и плакаха.
Онези, които се появиха след нас, които ни изядоха, вече сдъвкани един от друг, бяха в недоумение и дори се опознаха. Двамата се събрахме за съвет какво да правим с нас. Как принудително да се откачите един от друг. И бяхме толкова заети с липсата един на друг в живота си, че не забелязахме как тези двамата започнаха да живеят заедно и да си спомнят имената им ...
След известно време през нас мина върволица от красиви, позитивни, любящи хора, които, разбрали какво е или не разбрали, извиха пръсти на слепоочията си и ни напуснаха, не дълго скърбейки за поражението. Обявихме смъртта на нашите пациенти и се срещнахме отново - да подновим оплакванията, да предизвикаме болезнени спомени, да се спогледаме, да не смеем да поискаме прегръдки.
… Минаха години. Преместихме се в други градове, върнахме се. На части. Ще дойдеш ли? Ще дойда. Или няма да го направя. Тогава умряхме. Бяхме погребани от случайни хора. Както всичко, което ни се случи извън нашата любов.
Горчива история. С уважение, Александър
Горчивината има своя собствена сладост, нали?