Погребална клада (Валери Оковин)
Ранно ранно пролетно утро. В часа, когато има роса по тревата. Колесницата блесна с походка Отново потегли към небесата.
Върховете на Покритите със сняг планини се събудиха от съня си, Но равнините все още спяха долу. Погледът им не докосна слънцето.
В тишината на пелена-мъгла, Край бързия изворен поток. След като утоли жаждата си за бързо преследване, Ездачът разроши гривата на коня.
"Бъди търпелив. Гарване, приятелю. Днес ще настигнем враговете. Нека се изморим много в преследването, Въпреки това ще изпълним клетвата на бащите."
Скочи на седлото и пак, Спомни си селото в огъня. Лицата на любими хора, роднини и приятели. Раните са разкъсани, кръв по тревата.
И в очите му имаше омраза. Жаждата за отмъщение смрази кръвта ми. Но той можеше да види също толкова ясно, По пътя, отпечатъците на врага. Десетте конника.С тиха стъпка. Да, на силни и охранени коне. Яздихме шумно над клисурата, Сърдито ухилени и силно смеейки се.
Спомниха се като неочакван вихър, Нахлуха в селото. Убиваха и горяха безмилостно, И се напиваха до насита.
На пир, на чужда мъка, Само двама загубихме. Но за тези двамата те убиха Дори малки бебета.
И пълнени портфейли, да корем, Тихо тръгна по пътя. И в далечното пасище, отвъд реката, Паси добитъка, овчарчето.
Вечерта се прибра вкъщи. И видях смъртоносен пир. Кръв, опустошение, пожари и пепел. В тишината само ревът на вятъра.
И след като събра всички тела на мъртвите, Той се закле да им отмъсти. И от трупите, които все още са оцелели, Поставете погребалната клада.
И прощалното легло изгоря, Потъмнявайки луната. "Животът сега и за мен не е мил!" Момчето мълчаливо избърса една сълза. И в гъстата мъгла, над дерето, Двама от последните чуха галоп, Обърнаха се и дваматаведнага, Имаме стрела в гърлото.
Другите двама се обърнаха, Чувайки предсмъртния им стон. Само един успя да извика "На бой!" И падна от коня като чувал.
Останалите шестима воини, Извадете мечовете си най-накрая. Но в мъглата само трима видяха, Че преследването е голобрад младеж.
Видяхме го, но беше твърде късно. Той владееше меч, както и лък. И разбра тази прозряла троица, Четири, вече мъртви, много.
Остават само три от тях. Тези мръсни и подли убийци. Тези, които се смятат за герои, Без душа, без сърца и без лица.
Изведоха момчето на ринга. Но той стоеше мълчаливо и тихо. Не мислеше за нещо излишно, Държеше само два ножа в ръцете си.
Слънцето докосна върховете на дърветата. Гъста мъгла започна да се топи. И никой от тримата не си помисли, Защо човекът вдигна ръце.
Тогава всичко беше твърде бързо, Конят на човека се изправи. Нещо изсвистя в чистия въздух И ножовете намериха целите си.
И когато враната се спусна, В седлото вече нямаше човек. От дузина остана само един, Да, и той вече беше на земята.
Овчарски камшик, примка около шията му, Сръчна ръка стегна. И на едно дърво близо до дерето Срещна го старица с коса. Слънцето приближава своя зенит, Осветявайки дерето с лъчи. Но зелена, свежа трева, Скрива онези, които лежат на дъното.
Самотен, мълчалив ездач, Тихо яздеше от подножието на планината. А в родното село на момчето Погребалната клада гореше.