Православна вяра - Покаянието не е наказание
- Думата penance (покаяние, покаяние) се превежда от гръцки като наказание. Това наистина ли е наказание? Или някаква глоба? Или някакво духовно упражнение, което помага да се освободим от греха, да не го повтаряме? Може би е необходимо покаяние, за да не се отпусне човек и да не забрави за своето „удобство“ към всеки грях?
- Можем да кажем, че покаянието е наказание, ако се обърнем към църковнославянското значение на тази дума: наказанието не е наказание, а учение. Покаянието не е наказание в съвременния смисъл на думата и не е глоба, защото човек не може да донесе на Бога обезщетение за извършените грехове - това са твърде неравни субекти, Бог и човек. Господ не търси удовлетворение в правния смисъл, а нещо друго – разкаяно и смирено сърце, сърце, което се отвръща от греха. Покаянието е активният израз на нашето покаяние. Ако човек е извършил грях, особено ако е тежък, трябва нещо, което да му помогне сам да почувства и осъзнае този грях. Вижте моето смирение и моето дело и оставете всичките ми грехове – това са думите от 24-ия псалм. Човек се смирява и работи, а Господ му изпраща Своята благодат.
– Съвременният енориаш знае много малко за покаянието, освен от слухове…
„За съжаление днес нямаме нито една практика на покаяние. Много свещеници изобщо не дават покаяние; има отделни свещеници, които дават, и понякога твърде тежки, непосилни, по-скоро смазващи и унищожаващи човека като християнин, като личност, вместо да го създават. Има, разбира се, и такива, които се ръководят в своята духовна практика от разумни принципи: те предписват такова покаяние, което би помогнало на човек да се справи с греха и да стане по-дълбоко църковен, и в същото време би билоосъществимо.
- В какво може да се състои покаянието, освен в четене на определени молитви?
- Може да се състои например в по-строг пост, ако човек физически е в състояние да издържи по-строг пост; в отказ от всякакви удоволствия; но най-често срещаното покаяние е определено молитвено правило. Или определен брой поклони с покайна молитва, или четене на каноните на покаянието - на Спасителя, Богородица. Примери за прилагане на епитимията могат да бъдат взети от практиката на архимандрит Йоан (Крестянкин) и архимандрит Кирил (Павлов). Най-често тези епитимии се изразявали в четене на молитвеното правило и се случвало хора, които вече са извършили тези епитимии, да не искат да се откажат от това молитвено правило по-късно. Така тези двама старци привикваха човека към молитва чрез покаяние.
- Много е индивидуално. Някои хора са толкова умъртвени от греха си, че не трябва да им се дава покаяние, а трябва да бъдат подкрепяни и утешавани и убедени, че Господ ще прости.
— Покаянието винаги ли е придружено от забрана за причастие? Може ли човек, който още не е изпълнил своето покаяние докрай, да се причасти?
- Забраната за причастяване на Светите Христови Тайни като покаяние се налага в случаите, когато човек е извършил смъртни грехове, които не позволяват човек да се причасти. Това е убийство, блудство, изневяра, прибягване до магия. Що се отнася до времето, днес не можем да се ръководим от каноните, които предписват на тези хора забрана за причастие в продължение на много години. Ако днес отлъчим един човек от Причастие за десет години, той най-вероятно ще бъде изгубен за Църквата и ще загине. Междувременно всичко, което се прави в Църквата, се прави за спасението на човека, а не обратното. Следователно за тежки, смъртни грехове (не говоря за убийство, по принципотделен случай), същите отец Кирил и отец Йоан дадоха покаяние на някого за два месеца, на някой за четири. Ако в греха имаше някаква особена тежест, тогава понякога покаянието можеше да продължи до една година.
Самият аз веднъж зададох на отец Кирил следния въпрос: човек идва в храма, разкайва се за тежки грехове и разбирам, че ако сега не го оставя да се причасти, той ще си тръгне и няма да дойде повече. Възможно ли е да му се позволи – и едва след това да му се даде епитимия, която не е свързана със забраната за Причастие? Отец Кирил отговори: в някои случаи, в полза на човек, това може да се направи. Но ако е ясно, че човек е в състояние да понесе покаяние, че няма да си тръгне и да изчезне, тогава е по-добре да постъпим по друг начин, да го отлъчим от Причастие за известно време.
— Едно нещо е, когато пред свещеник (изповедник) е добре познат човек, друго е, когато непознати идват при свещеника за изповед. В този, последния случай, възможно ли е също да се наложи епитимия?
- Лекар, който познава добре нашето тяло, предписва лечение, като се съобразява с особеностите на тялото. И когато дойдем при непознат лекар, той може да ни предпише лекарство, което няма да донесе никаква полза, напротив, ще навреди. Същото е и в Църквата: ако изповедникът познава добре човека, той знае какво да му каже и какво покаяние да даде. Ако свещеникът е непознат, той трябва преди всичко да помни древната медицинска заповед „Не вреди“. И отидете по средния път, давайки на човек покаяние, което не е строго, но осезаемо.
— За съжаление в църковния живот през последните години често се сблъскваме с различни изкривявания. Какво да кажем за човек, на когото е наложено покаяние, което е наистина непоносимо или просто жестоко, например отлъчване от Причастие за много години?
- В този случай трябва да напишете петиция доимето на управляващия епископ на епархията, в която лицето живее. Само епископ може да отмени епитимия, назначена от свещеник. Има обаче и изключения. Известни са случаи, когато се назначава покаяние за грях, който вече е изповядан и за който човек вече е претърпял покаяние навремето. Това се случва особено често при някои съмнителни поклоннически пътувания. Ако след това човек дойде при своя изповедник и го попита: „Какво да правя сега? - изповедникът трябва да му обясни, че епитимията в този случай е наложена неправилно и не е необходимо да се изпълнява. За да не станете жертва на пристрастия, по-добре е винаги да се изповядвате при един и същи свещеник.
— Но защо, според вас, покаянието напуска църковната практика?
— Струва ми се, че една от причините за смъртта на практиката на покаяние се крие в честотата на повторение на греховете. Това, което по-рано се е възприемало от самия човек като падение, сега се възприема като „естествено“, т.е. доста простим грях. Човек, който преживя падението си, беше готов да изпълни дълго, тежко покаяние и с Божията помощ в крайна сметка се справи с греха. А за човек, който дори като се разкайва на изповед, вътрешно се отнася много леко към греха си, покаянието няма да помогне. Той ще изпълни това покаяние и ще пада отново и отново. И един вид страхливост може да завладее един свещеник — добре, защо пак ще му давам епитимия, ако е безполезно, ако все пак падне. Въпреки че в този случай е необходимо да си припомним монах Йоан Лествичник: ако човек падне, но се издига отново и отново и полага основата за покаяние, рано или късно неговият ангел-пазител ще почете тази постоянство и твърдост, ще помогне срещу греха, в който човекът се покае. Следователно не е необходимо, вероятно, да отказвате покаяние.
- Носамо поради тази причина ли го отказват, или и защото съвременният човек е напълно неподготвен за това, той няма нито смирение, нито послушание за това?
Да, случва се човек да е толкова горд и обидчив, че самата дума „покаяние“ предизвиква у него отхвърляне. Но факт е, че покаянието - то просто служи за първоначалното развитие на смирение, послушание, търпение. Свети Исаак Сирин казва, че Божията милост се дава на човек на първо място, в края на краищата не за труд, а за смирение. Трудът без смирение не спасява, но смирението без труд може да спасява. Смисълът на покаянието се състои именно в това, че човек сам не си назначава някакво изпитание или наказание, а по-скоро приема това, което Църквата му заповядва да изпълни. Защо напускаме покаянието? Има такава дума – вероотстъпничество. Вероотстъпничество. Това понятие обхваща може би всички недостатъци на нашия църковен живот. Отстъпничество и като резултат – охлаждане. Смъртта на практиката на покаяние е точно това. Но всичко зависи от индивида. Ако свещеникът е сериозен за своето служение и хора, той определено ще прибегне до покаяние.
— Но ме е страх да се сблъскам с покаяние в моя църковен живот. И не съм единственият, страхувам се. Причината е страхът от наказание, взет от детството (по-точно страхът да не бъдеш в унизителното положение на наказания) и страхът някой да нахлуе в личния ми живот: „Не налагай, сам ще разбера какво и кога да го направя.“ Как да го преодолеем?
Отец Кирил (Павлов) никога не се е намесвал безцеремонно в живота на човек, още повече: когато човек дойде при него и попита: „Какво да правя. ”- попита той в отговор:„ Как трябва да бъде според вас? Какво мислиш?" И често се оказваше, че човек мисли правилно. Той вече носи в себе си знанието как трябва да постъпи, но ненамира сили да направи избор. Случи се и друго: отец Кирил се моли и му идва отговор от Бога и е ясно - че му дойде отговор от Бога и това веднага пада в сърцето на човека. Какво нашествие, какво насилие?
Ако свещеникът не даде епитимия на човека, Господ му я дава. Но хората не винаги го забелязват. Много е важно да го забележите навреме и да го лекувате правилно. Това може да бъде болест, нещастие, смут. Ако човек разбере, че това му е низпослано за изцеление на неговите грехове и страсти, тогава такова покаяние, наложено от самия Бог, може да бъде спасително. Несъмнено Господ избира покаяние за човек много по-точно и по-правилно, отколкото би избрал един свещеник, но ако бяхме претърпели епитимия от свещеник, тогава може би Господ нямаше да ни даде епитимия Сам. И не бихме били на много по-тъжен и труден път от четенето на Покайния канон за кратко време.