Прочетете Историята на една котка - Юлия Романовна Бочарова - Страница 27
- ЖАНРОВЕ 358
- АВТОРИ 249 753
- КНИГИ 567 101
- СЕРИЯ 20 858
- ПОТРЕБИТЕЛИ 514 733
- Амидиан - каза братът, присвивайки гневно очи, - обясни ми какво се случва в момента.
- Ще обясня, но по-късно - докосна успокоително ръката му. - Това е дълъг разговор, за който нямаме време. Единственото, което мога да кажа е, че сме в капан и трябва да действаме бързо. Докато клетката не се затвори с трясък.
Мъжът мълчаливо ме погледна, но след това въздъхна тежко, казвайки тихо:
„Добре, ще те чакам по залез, в покрайнините на града, до старата мелница.
- Наир - хванах го за ръкава, - ще взема детето с нас.
„Твое право“, отговаря той мрачно, след което се навежда към ухото ми и започва да шепне. - Давам ти време за отмъщение, използвай го разумно, скъпа.
Прегърнах силно мъжа за раменете, потърках бузата си в бузата му и след това излетях от къщата като светкавица.
Имах още въпроси, на които исках да получа отговор. Да, аз съм просто една глупава котка, която все още иска да живее.
Странно, но наистина станах по-силен. Преди укорявах съдбата и ревех в три потока, прегърнала възглавница. Но сега исках не толкова да си отмъстя, колкото да получа отговори и да разбера мотивите. Не искам да напусна този свят, оставяйки недовършена работа. В крайна сметка те не могат да ми позволят да започна нов живот.
Улиците бяха пълни с деца. Тъжно гледах безгрижните им лица, осъзнавайки, че истината за тяхното раждане е скрита под дебел слой лъжи и болка. Може би така е по-добре, по-добре за тях, но не и за родителите им, които осъдиха на смърт нещастните момичета.
Борба за оцеляване на нацията или опит да се надхитри природата?! Скоро всичко ще си дойде на мястото, природата не може да се излъже, тя не е глупава и бързо ще ви лиши от арогантност и ще изравни всички шансове. Знам, знамкотка, котка, която обича този свят и не иска злото да се крие зад благородни мотиви.
Намерих къщата, от която се нуждаех, доста скоро, но не исках да минавам през главните врати, да си проправя път към покрива и да подавам любопитното си лице през прозореца на втория етаж.
Стаята се оказа просторен кабинет с купчина хартии и книги, спретнато подредени. Стара, но добре поддържана маса, заедно с кожен стол, бяха застанали до стената, освобождавайки място до прозореца. Което ме направи безкрайно щастлива.
Тя изсумтя десет минути по-късно, усещайки позната миризма и чувайки леки стъпки. Тя бързо се приближи до прозореца и седна на перваза на прозореца с лице към улицата. И в очакване започнах да чакам.
Вратата на офиса се отвори и в стаята влезе непознат.
Чух го да върви към масата и тогава разбрах, че мъжът е спрял.
„Имам още въпроси, г-н Фиер“, погледнах замръзналия човек, седнал удобно на перваза на прозореца, така че да е удобно да говорим и в случай на опасност да избягате, като скочите.
„Винаги идваш без покана“, заяви той с усмивка и с уморено повдигане на рамене се настани в креслото до масата.
- И аз имам покана - усмихнах се доволно, изваждайки от джоба си листче с името му.
Човекът изобщо не се изненада, когато се приближих и поставих лист хартия на бюрото му. Вместо това той се намръщи и ме погледна.
- Какви въпроси? Веднага се зае с работата.
Седнах на ръба на масата, въртейки замислено опашка.
— Шефовете на съвета и него.
Човекът се напрегна, но след няколко минути размисъл започна да говори.
„Той е амбициозен и скоро може да стане шеф на съвета.
- Може би?! Засмях се, дръпнах чист лист от масата изапочва да прави птица от него. - Те не го искат.
„Те не искат, това е силна дума“, облегна се на стола си, внимателно ме наблюдавайки. - Защо котка? - Изведнъж изниква въпрос.
- Наследствен - вдигам рамене, продължавайки да се присмивам на злополучната листовка. - Има нужда от дете, за да увеличи влиянието си, нали?
„Вярно“, отговаря той без колебание.
Слагам творението си на масата и въздишам тежко.
Всичко е ясно и разбираемо, макар и не съвсем.
- Чакате ли бебе? - пита г-н Фиер след минута, разсейвайки проточилото се мълчание.
— Не — поклащам глава. - В това той е сгрешил.
- Защо? Кафявите очи искряха от интерес.
Станах от масата, отидох до прозореца и се приготвих всеки момент да напусна сградата.
- Защо? — повтаря той, надигайки се от мястото си.
Усмихнах се тъжно, думите, които не исках да кажа, избягаха от гърдите ми.
„Нямаше да умра при раждане, щеше да трябва сам да ме убие.“ Може би това щеше да забавлява Дение. Макар че. Погледнах злобно мъжа. - Всички жени от моя народ могат да контролират целия процес на зачеване. Затова, г-н Фиер, няма да мога да забременея без мое желание. Но сега, уви, нямам.
Мъжът се засмя, докато седна на стола си.
- Но той ще знае за това - не въпрос, а изявление.
Погледнах го изненадано, започвайки да разбирам всичко.
- Мразиш ли го?
— Нека просто кажем — мъжът скръсти ръце на гърдите си, — като стана глава на съвета, ще му съчувствам.
Засмях се, докато си мислех за историята, в която бях. Интриги и всеобщо объркване. И най-важното е, че всички карти бяха объркани от глупава котка. Седях на перваза на прозореца и гледах Фиера.
- Но тивсе пак и дете няма. Поради това бяхте на търга вчера.
— Не — поклати глава той. - Тук грешите. Имам дъщеря. И това е напълно достатъчно, за да наклони везните в моя посока.
- Следователно Дение нямаше право да отглежда детето ми, трябваше да има свое?
„Точно така“, усмихна се с крайчеца на устните си старейшината. - И аз помогнах малко.
Защо си толкова откровен с мен? - избяга следващият въпрос.
- Трябва да ти помогна - той предизвикателно размаха листчето, което донесох - или си забравил.
„Вече ми помогнахте, благодаря“, усмихнах се тъжно и като хвърлих прощален поглед към мъжа, излязох от къщата.
Добре. Обяд е и мишката вече се е обесила в корема, с цялата тази каша. Затова реших да играя добра "жертва" с Denier и да наблюдавам поведението му.
Скъпи, скъпи. Как си сбъркал.
Лека усмивка се спотаи на устните ми, когато краката ми прекрачих прага на къщата му.
За моя голяма изненада в къщата нямаше магьосник. Леко разстроен от този факт, поръчах вечеря, хапнах обилно и си легнах.
Сънят дойде някак бързо, докосна ме с лепкавите си и студени пипала. Събуждах се от време на време, после пак изпадах в света на забравата, докато топли пръсти докоснаха лицето ми, изтръгвайки ме от ада на собствените ми преживявания.
Бързо отворих очи и поех още въздух в гърдите си, отдалечавайки се от съня.
Леглото беше влажно и неудобно да се лежи в него. Сякаш някаква болест ме нападна, взе всичките ми сили.
„Селения“, Дениер се наведе към лицето ми, взирайки се в уморените очи, „зле ли ти е?“
Развълнуван поглед и нескрито недоволство, бързоме върна в реалността.
- Не - седнах, дръпвайки одеялото по-високо. - Всичко е наред.
Магьосникът взе ръката ми в своята и тъжно каза:
„Скъпа, нямаше нужда да бягам, защото се тревожех за теб.
Изсумтях недоволно и грабнах ръката си, скривайки я под завивките.
„Е, какво има, малко копеле“, усмихна се той, прокарвайки ръка по бузата ми. - Харесваше ти повече да се скиташ из нощния град, отколкото да си с мен.
Присвих очи от недоволство, осъзнавайки, че животът ми зависи от играта ми.