Прочетете книгата Sniper Shaitan, автор Ryabikina Lyubov онлайн страница 40 на уебсайта
СЪДЪРЖАНИЕ.
СЪДЪРЖАНИЕ
Той погледна смаяно към затворената врата и попита съгледвачите, струпани около него:
— Откъде дойде тя?
Един от мъжете отговори:
- Пристигнах с минаваща кола. Видяхме как тя излезе от КАМАЗ-а. Как са я пропускали на КПП-та, това е въпросът?
Няма да се върна в болницата. Вземете документите ми от там. Имам нужда от пушка, амуниции и сухи дажби за четири дни...
Вечерта тя отиде в землянката, където живееха братята Горяеви. Тя спря пред Саша, хвърли палтото си: под него имаше само жилетка без ръкави и панталони. Момичето клекна пред мъжа и попита с приглушен глас:
- Направи ми същата татуировка, която имаше Артьом.
Мъжете наоколо мълчаха. Сашок ги погледна назад, после погледна изтощеното лице с немигащи очи пред себе си и бръкна в раницата си, където в желязна кутия имаше игли и боя за татуировки.
Тя не трепна, когато иглата се заби в кожата й за първи път. Тя седеше като камък и гледаше мрачно пред себе си.
Осем месеца минаха за нея като в сън. Тя категорично отказа да спи в землянката, предпочитайки хълмовете и огъня навън. Даша сякаш се страхуваше, че ще бъде затворена в стаята, сякаш в клетка. Връщайки се от болницата, тя пише писмо до подполковник Саранцев и накратко разказва за случилото се. Подполковникът й изпрати огромно писмо с молба да се върне. Тя, седнала до огъня, прочете началото на писмото и като го остави настрана, го забрави. Когато Даша се отдалечи, Стаценко, който я наблюдаваше, взе писмото и го прочете. Мислих за това няколко дни и след това написах отговор на Саранцев, където той говори подробно за смъртта на Артьом. Така двамата мъже започнаха да си кореспондират.
Техният разузнавателен отряд започна да се прехвърля от място на място. Волинцева все по-често стига донова точка себе си. Те се опитаха да говорят с нея, призоваха Стаценко и момчетата да се съберат, но не постигнаха успех. Дори миньорът, който се върна от болницата, не можа да промени нищо. Даша категорично отказа да го вземе на нападение. Гледаше скаутите, които я убеждаваха, слушаше, но думите не достигаха до съзнанието й. Очите бяха празни и мрачни. Всички се почувстваха неспокойни от този поглед и мъжете млъкнаха.
Сега убиваше спокойно, стига да е "дух". Няма повече жалост към никого. Не обърнах внимание на големината на групите. Приближи се до целите чети и стреля. Докато чеченците се възстановяваха от наглостта на снайпериста, тя успя да убие още двама или трима бойци. Те се втурнаха след нея и тя тръгна изпод носа й, сякаш се разтваряше във въздуха.
В скитанията си тя често попада на поставени мини и противопехотни мини. Понякога бойците оставяха уж забравено нещо на скрито място. Дария се приближи и внимателно извади стръвта. Тя доведе бойците до собствените им капани повече от веднъж.
В тясно дере, отдалечавайки се от преследването, един ден тя откри мини, поставени в каскада. Нямаше начин да се заобиколи опасното място и чеченците бяха на път да го открият. Тя разчисти девет мини и демонстративно ги остави на следите, изваждайки детонаторите, и не докосна десетата. Премина по гниенето напред. Скоро отзад се чу експлозия. Склоновете ставаха все по-полеги и тя рязко се обърна, изкачвайки се десетина метра нагоре и внимателно прикривайки следите си. Разгневени чеченци изтичаха надолу и тя веднага тръгна надолу по пътеката. Връщайки се към мините, вкарах детонатор в една и открито я поставих на пътеката. Втората експлозия избухна около десет минути след като тя напусна дерето.
Чеченските полеви командири изпратиха най-добрите си снайперисти имного често те не бяха отчетени. Наричаха я "Шейтан". Омразата направи Дария странна и хитра, събуди в нея вътрешно чувство за опасност и смелост, граничещи с лудост. Сякаш усети миризмата на засада върху себе си. Тя отиде зад вражеските линии и заби куршум в тила му.
Два пъти тя трябваше да застреля литовски биатлонисти, които станаха наемници във войната в Чечения. Волинцева пропълзя до трупа и погледна с отвращение в светлите очи с последна изненада, замръзнала в зениците. Взела документи, оръжие и си тръгнала. Тя никога не е затваряла очите си за никого.
— Познаваш я толкова добре, колкото и аз. Не мога да й кажа да не поема рискове. И да напусне лагера насила, също не може.
Така минаха есента и зимата. Пролетта се прокрадва незабелязано. Волинцева написа доклад, адресиран до Стаценко, с молба да я остави в Чечения за още една година. Той се опита да го разубеди, а тя му промълви:
Дали ще подпишете този доклад или не, не е важно. Така или иначе ще остана и ще ги убивам, докато не убият мен.
Майорът откровено се уплаши от дивия й вид и подписа протокола.
Вечерта Даша написа писмо до подполковник Саранцев, в което каза, че не може да се очаква следващата година. Тя поиска прошка за нарушаването на тази дума и накрая написа: „Артьом го няма. Не искам да виждам стени, които ме помнят щастлива. Унищожете всичко, което е останало в стаята. Нямам нужда от нищо". Стаценко също написа писмо до подполковника, в което предаде дума по дума думите на Волинцева.
Върхът на хълма, гъст с червени планинари, се оказа отлично прикритие. Дария предпазливо пропълзя в средата на тревата. Тя извади изпод камуфлажната си роба бинокъл със затъмнени стъкла. Без да помръдне нито едно стръкче, без да помръдне нито едно стръкче трева, тя се огледа. В долината край пътяхората се суетиха. Бяха само на четиристотин метра. За снайперист - много близо. „Половината компания ще бъде…“ – помисли си тя уморено и въздъхна. Мислеше си тя някак отстранено и се улови, че тези български момчета донякъде са престанали да бъдат свои.
С крайчеца на окото си забелязах движение на отсрещния хълм. Тя бързо премести бинокъла там. Успя да забележи брадато лице с полева шапка и гранатомет, който бавно се издигаше до рамото й. Тя оголи гневно зъби, но умът й остана студен: „О, копеле! Искате нашите момчета от гранатомет! Тя захвърли бинокъла настрана, плъзна пушката бавно през пирена и притисна приклада към рамото си. В мерника тя ясно видя извит нос и къса брада с рядка сива коса. Ръка с черни косми на гърба и пръст със счупен мръсен нокът, замръзнал над спусъка. Чеченецът се прицелвал, когато куршум го ударил в слепоочието. Гранатометът изпадна от ръцете му и главата му падна на тревата.
Изстрелът беше почти нечут, но Дария реши да играе на сигурно и внимателно смени прикритието. Бавно, с почти незабележими за окото движения, тя изпълзя към малка вдлъбнатина на около пет метра надолу по склона и легна там. Преместването й отне около четиридесет минути. Тя отново огледа местността с бинокъл: в долината, близо до трите коли, които стояха неподвижно на пътя, все още се спускаха хора. Тя видя младите лица на момчетата войници и все повече се ядосваше: „Защо се суетят? Не разбират ли, че са на длан! Какво мисли командирът? Дори не се навеждат, тъпаци...”.