Прочетете Одисей (част 1, 2) - Джойс Джеймс - Страница 1
- ЖАНРОВЕ 358
- АВТОРИ 249 769
- КНИГИ 567 106
- СЕРИЯ 20 859
- ПОТРЕБИТЕЛИ 514 775
– Introibo ad altare Dei[1].
Спря, той надникна надолу в здрача на витата стълба и извика грубо:
— Махай се, Клинк! Излез, нещастен йезуит!
Бък Мълиган погледна под огледалото и веднага покри чашата отново.
- Към казармата! — заповяда той строго.
И с пасторски глас продължи:
„Защото това, възлюбени мои, е истинският Христос, тяло и кръв, черен дроб и далак. По-бавна музика, моля. Господа, затворете си очите. минута. Малка закачка, нали знаете, с белите балони. Всички да са тихи.
Той погледна настрани нагоре, издаде продължително, проточено подсвирване на призовка и замръзна, слушайки напрегнато. Белите равни зъби тук-там блестяха със златни зрънца. Златоуст. Рязко отговорно изсвирване прозвуча два пъти в тишината.
— Благодаря, старче — каза той оживено. - Това ще бъде странно. Можете да изключите захранването!
Той скочи от платформата и погледна зрителя си важно, събирайки гънките на просторен халат в краката си. Дебелото, засенчено лице и тежката овална брадичка напомняха за средновековен прелат, покровител на изкуствата. На устните му се появи доволна усмивка.
„Смях и нищо повече“, каза той весело. — Името ти е нелепо, като на древногръцко.
Като посочи с пръст приятелски подигравателно, той се върна към парапета, кикотейки се. Стивън Дедалус, който се изкачи до края на стълбите, уморено го последва, но преди да стигне, седна на ръба на площадката и започна да гледа как той, като прикрепи огледало на парапета и натопи четка за бръснене в пяната, насапуниса врата и бузите си.
Веселият глас на Бък Мълиган не спираше:
„И аз имам една нелепа – Майлахи Мълиган, два дактила. Но тук звучинещо елинско, нали? Нещо слънчево и бурно, като самия бик. Непременно трябва да отидем в Атина. Ще дойдеш ли, ако получа двадесет лири от леля си?
Той остави четката за бръснене и възкликна в пълен възторг:
- Той отива ли? Изтощен йезуит.
Отряза се и започна внимателно да се бръсне.
— Слушай, Мълиган — тихо каза Стивън.
„Колко още Хейнс ще живее в кулата?“
Бък Мълиган показа прясно обръсната буза над дясното си рамо.
„Кошмарна личност, а?“ - каза той сърдечно. - Нещо като дебелокож саксонец. Той мисли, че не си джентълмен. Тези подли англичани! Те са толкова пълни с пари и запек. Той е от Оксфорд, разбирате ли. Знаеш ли, Дедал, имаш истински оксфордски стил. Изобщо няма да те ухапе. Не, измислих ти по-добро име: Клинк, остро острие.
Той обръсна брадичката си с усърдие.
„Цяла нощ бълнуваше за черна пантера“, каза Стивън. - Къде е пистолетът му?
„Той е просто луд“, каза Мълиган. — И вие бяхте луд, нали?
— Разбира се — каза Стивън с енергия и нарастващ страх. „В пълен мрак, с някакъв непознат, стенещ и бълнуващ да застреля пантера. Ти спаси давещите се. Но аз не съм герой, нали знаеш. Ако той остане тук, аз си тръгвам.
Бък Мълиган изгледа гневно бръснача с пяна. Скочи от подиума си и припряно започна да рови из джобовете на панталона си.
- Драла! — измърмори той през зъби.
Връщайки се на корта, той пъхна ръката си в горния джоб на Стивън и каза:
„Позволете ми да взема назаем муцуната ви, за да избърша бръснача ни.“
Стивън послушно го остави да го извади и да го отвори за показ, държейки една смачкана и нечиста носна кърпа до ъгъла. Бък Мълиган нежно избърса острието.След това, разглеждайки носната кърпичка, той обяви:
- сополи на Бард. Нов нюанс за палитрата на ирландския поет: сополиво зелено. Почти можете да го вкусите, нали?
Отново се изкачи до парапета и хвърли дълъг поглед към залива. Ветрецът раздвижи русата й, под светъл дъб, коса.
Стивън стана и отиде до парапета. Той се наведе и погледна надолу към водата и към пощенския параход, напускащ пристанището на Кингстаун.
„Нашата могъща майка“, каза Бък Мълиган.
Изведнъж той отмести поглед от морето и с големи любознателни очи се вгледа в лицето на Стивън.
— Някой я е убил — каза Стивън мрачно.
Той се прекъсна и започна да маже другата буза. Прощаваща усмивка докосна устните му.
„Но несравним комик! — тихо прошепна той. „Клинк, най-несравнимият комедиант.
Той се обръсна гладко и внимателно, в благочестиво мълчание.
Стивън, подпрял лакът на грубия гранит, подпрял чело на дланта си, гледаше неподвижно оръфаните краища на черния си лъскав ръкав. Болката, която все още не беше болка от любовта, нарани сърцето му. В сън, тихо, тя му се яви след смъртта, изсъхналото й тяло в тъмни гробни дрехи беше заобиколено от миризмата на восък и палисандрово дърво, а дъхът й, когато се наведе над него с ням укор, лъхаше влагата на гробното разложение. Над опърпания маншет той видя морето, което един добре охранен глас възхваляваше като велика и нежна майка. Пръстенът от залив и хоризонт беше пълен с мътнозелена влага. Белият порцеланов съд на смъртния й одър беше пълен с вискозна зелена жлъчка, която тя повръщаше със силни стенания от гниещия си черен дроб в пристъпи на болезнено повръщане.