Прочетете Пирамида - Бондаренко Борис Егорович - Страница 1

  • ЖАНРОВЕ 358
  • АВТОРИ 249 716
  • КНИГИ 566 968
  • СЕРИЯ 20 847
  • ПОТРЕБИТЕЛИ 514 550

В осем вече седях в читалнята и подреждах документите и книгите си на масата.

И отново всичко беше както много дни подред, през всичките тези месец и половина. Оставах буден до късно през нощта, заобиколен от купища документи и купища книги и списания, и се опитвах да си докажа, че греша. Сега повече от всичко на света исках да греша. Грешка, дай грешка! Най-хубавото от всичко е малко недоразумение, което лесно се поправя в движение и така можете да продължите напред. Но това вече не можеше да се очаква. Е, нека да има голяма грешка, нямам нищо против. Аз съм за. Нека се загубят месеци, година най-накрая, но поне нещо трябва да остане! Стига да не започнеш всичко отначало.

И бях сигурен, че грешката съществува. Не последвах съвета на Олф и не поставих под въпрос идеята. Идеята е правилна, просто излъгахме някъде. В крайна сметка може да грешим. И аз, и Олф, и Виктор. Винаги е било така, но накрая се откриха грешки. Вярно, тогава беше много по-лесно - все пак бяхме трима. Сега останах сама. И ситуацията се промени. Преди се страхувахме от грешки като огън, но сега грешката беше просто необходима за мен, иначе всичко щеше да свърши. Ако не грешим, значи сме прави. Точно както два пъти по две ... Ние сме Дмитрий Кайданов, Рудолф Добрин, Виктор Афанасиев. Понякога произнасях наум фамилиите ни и дори ги изписвах, като си представях как ще изглеждат отпечатани с типографски шрифт. И до него написа други имена - Ландау, Лий, Янг.

От едната страна са трима студенти от четвърти курс. От друга страна има трима носители на Нобелова награда. Силите бяха, меко казано, неравностойни. И се оказа, че ако ние сме прави, то Ландау, Лий и Янг грешат.

Ако е сериозно да кажа на някого...Някой ден ще ни заведат на психиатър. Или ще изглеждат почти по същия начин, както ние самите гледахме на нашия съученик Левка Щайнберг, когато ни каза, че е намерил доказателството на Последната теорема на Ферма, тази много позорна теорема, която математиците по света напразно се опитват да докажат вече триста години.

Имаше от какво да се отчайвам и ми костваше много труд да не му се поддам. Най-лесното нещо би било да напуснете работа за известно време и да си починете. Но просто не можах да го направя. Не преставах да се надявам, че ще дойде моментът, когато ще видя тази проклета грешка в купчината формули и уравнения. И все още седях всеки ден до вечерта, сортирайки купища документи - всичките ни предишни изчисления, и се опитвах да не мисля какво ще се случи, ако все още не мога да намеря нищо. Започна веднага след зимната сесия и продължи втория месец. Дълго време имаше занятия във факултета, но през това време се появих само два-три пъти в моята група и в катедрата, а преди седмица видях името си в заповедта на деканата - получих забележка "за системно непосещаване на занятия и немарливо отношение към ученето". Неволно се засмях, когато прочетох заповедта, но тогава не ми се смееше - помислих си какво ще стане, ако това продължи още месец. Не беше никак трудно да си представя - това вече ми се беше случвало и тази забележка не беше първата.

След това внимателно пренаписах основните изчисления, занесох го на Ангел и го помолих да го погледне. Той не попита за нищо и обеща да ги върне след седмица. Реших, че няма да пипам тези глупости, докато Ангелът не си каже мнението, а сега ще се заема с опашките. Но на следващия ден отидох сутринта в библиотеката и всичко продължи както преди.

И сега азседеше в читалнята и гледаше лист хартия, покрит с небрежния почерк на Виктор. Отлично си спомних кога беше написано - преди около две години и Витка говореше някакви глупости, а ние с Олф му се подигравахме и Олф дори написа директно върху формулите: „Azzakatander!“ Това беше една от коронните му думи, означаващи изключителна степен на презрение. В крайна сметка Виктор се отказа. И сега се опитах да възстановя хода на нашите разсъждения от тези бележки. Седя тук от сутринта, почти седем часа, зверски уморен и страх да не пропусна нещо, няколко пъти се обърках и се върнах.

Чудя се за какво се отнася това "azzakatander"? Отново почувствах остро своята самота. Ако Олф беше наблизо, нямаше да се налага да гадае, вероятно щеше да си спомни.

Беше трудно да четем листовките - всички не бяхме много спретнати. Единственото нещо, което твърдо сме научили, е, че не можете да изхвърлите нито един лист хартия с изчисления, тогава всичко това може да бъде полезно. Пишехме на случаен принцип, уравненията се припокриваха, понякога преминаваха през листа, имаше много подчертавания, стрелки, отметки, кръстове; и внезапно то беше прекъснато и се появи един обширен цитат от Шекспир:

След това имаше почивка. Глупаво погледнах листа и повторих редовете на Шекспир, по някаква причина се опитвах да си спомня кога са били записани тук. Главата му бръмчеше от умора.

Събрах документите, измъкнах се до стаята си и веднага си легнах.

Събудиха го гласове зад стената. Димитри се изправи с мъка, светна лампата и погледна часовника си. Девет без четвърт… Какво да правя? работа? Но аз изобщо не исках да работя. Зад стената се чуха силни гласове, след това имаше някакво отчаяно подреждане на китарата и Олф запя в мелодията на бърз танц:

А совалките са това, от което се нуждаете.

Олф веднъж каза: „Граждани, откачайте един по един!Днес ти, а утре аз! Днес беше ред на Олф.

Дмитрий си спомни друг Олф, който крачеше развълнувано из стаята и викаше:

- Половината царство за идеята.

Те се запознават през първата си година. Тогава всичко беше на първо място - лекции, семинари, задачи в работилницата.

И Дмитрий трябваше да изпълни първата задача заедно с Олф.

Олф лениво се отпусна на един стол - дълъг, слаб, космат - огледа презрително публиката, инструментите - и след това каза:

- Какво тресавище! Задача за деца в предучилищна възраст, изпълняването й е само време за превод. Кому е нужно, а?

Дмитрий не отговори - не харесваше този човек. Не обичаше прекалено самоуверените хора.

„Този ​​пич има нужда от него“, отговори Олф вместо Дмитрий, посочвайки учителя. - И като се замислиш, защо, по дяволите, му трябва? Мога да си представя колко е бил уморен да проверява едни и същи номера...

Дмитрий мълчаливо направи измервания. Олф го погледна подигравателно и се прозя:

И неохотно започна да му помага, а след това хвърли месингова пръчка, чиято деформация трябваше да определят, седна на един стол и каза:

- Можеш да се задавиш! Слушай, Кайданов, да намерим някаква идея и да експериментираме, а?

Дмитрий също беше уморен да се забърква с тази примитивност и той се съгласи:

„Уау, оказа се, че не си толкова голям глупак, колкото си представях.

И започнаха да търсят идея. Те промениха почти всичко в задачата, което беше възможно, и накрая получиха набор от едни смешни числа. Олф, коленичил на един стол и увиснал над масата с русата си разчорлена грива, чертаеше графики и мърмореше:

„О, Боже, каква абсурдна глупост. Какви сме кретинчета, Кайданов. Трябваше да се мисли за такъв скапан иглупава идея. Но идеята изглеждаше почти прилична ... Но какво се случи - гадно е да се гледа. От тези числа няма да можем да извлечем нито едно, дори и най-мизерното зрънце истина. Старият Хегел казваше великолепно по този въпрос: вместо небето на истината, ние овладяхме облаците на заблудата. Какво обаче е истината? Сакраменталният въпрос, въпросът на въпросите, царят на въпросите... Ти не знаеш, аз не знам, ние не знаем, те не знаят. И дявол знае кой знае.