Прочетете Воевода на отвъдморските земи онлайн от Андрей Посняков - RuLit - Страница 1
ГОВОДЕ НА ВЪНШНИТЕ ЗЕМИ
Чуйте как земята стене!
Почувствайте буча на кръвта!
Решението е НЕ или ДА!
Морето, надигайки се, излиза от пенесто легло,
Бъди подготвен!
Няколко версти на изток от Тихвински Посад, сред гъста гора, близо до езеро с мека чиста вода, се е сгушил малък манастир. Според легендата преди около два века Свети Антоний се моли на камък в средата на езерото и основава скита. Дървена църква, палисада от мощни борови трупи, малък скит за братята, а наоколо високи борове шумолеха с черни корони.
От портите на манастира до езерото водеха тесни мостове, по които вървяха двама монаси в черни раса, носещи вода в големи дървени вани. Настъпи тишина, прекъсвана от време на време от крясъци на птици, въздухът беше свеж и някак благословен по особен начин. Камбаната биеше силно, с мъка, призовавайки братята на вечерня. Слънцето беше скрито далеч зад гората, здрачът се спускаше, небето на запад беше оранжево в залеза. В килиите бяха запалени лампи.
Като чули камбаната, монасите тръгнали по-бързо, като се стараели обаче да не разлеят водата. Дъските скърцаха под забързаните им стъпки - скирли-скирли - о, още през есента ректорът отец Евфимий щеше да подреди мостчетата, но братята не бяха почетени. Оставиха го за пролетта: сега всичко ще се стопи, тогава ...
Наоколо лежеше мартенски сняг, гъст, мрачен, черен. До самата палисада вече се беше стопил, на места се виждаше малко пръст, а малко по-нататък, в гората, лежеше като зима, без изобщо да се отказва от позициите си до края на май.
Скирли-скирли – скърцаха дъските, докато монасите влязоха в манастирския двор. Един от черниците остави кофите и посегна към портите, за да ги затвори и да побърза да се помоли.
Скирли-скирли... Монахът се огледал - кой друг би могъл да бъде? Не, няма никой по мостоветебеше. Скърцането обаче не стихваше и сякаш се приближаваше. Кучето изсумтя в портиерката, изскочи - грамадно като вълк! - звънна веригата, поклати рошавата си глава и внезапно се напрегна, обръщайки се към гората. Раздуваше ноздри, ръмжеше, лаеше!
Охраната в кулата се изправи, махна с ръце на черните - те казват, затворете портите възможно най-скоро. Тук вторият монах пусна каците. Той се затича да помогне, грабна болта - болтът е тежък, дъб, не можеш да го счупиш с никакъв таран и откъде идва тук, таран? Въпреки че имаше банди в горите - диви места - но не такива, че да превземат манастирите с щурм. Страхът обаче си заслужаваше. Доверете се на Бог, но не правете грешка сами. Те няма да се изкачат на палисадата, но демоничните души може да нахлуят в отворените порти.
- Хей, спри, спри! - навеждайки се, извика часовият на черните. „Кажете на отец Евфимий – един селянин язди кон!“
човек? Гледа ли през нощта? Игуменът, висок прошарен старец с измършавяло лице и пронизителен поглед, по зова на чернетите, се приближи до портата:
- Кой е това, не казва?
- Казва, че викат Методий. Май знаеш, татко!
„Ъм… Казвате, че е сам?“
Схимникът се замисли и след това заповяда бавно да се отворят портите. Монасите, въоръжени с копия, стояха предпазливо от двете страни.
„Не, мила…“ Със скърцане на бегачи шейната влезе в двора на манастира. Чернобрад селянин в боброво палто, седнал в тях, хвърли юздите, скочи на земята и, като свали шапката си, се поклони ниско на ректора:
„Мир на вас, отец Евтимий. И мир на вас, братя.
Предпазливият поглед на абата изведнъж се стопли:
— Мир и на теб, страннико. Кажете, че се познаваме...
- Познаваме се, татко. Видяхме се миналото лято при отец Филофей, в храма Успение Богородично в Тихвин. Аз съм Методий, родом от Шугозеро.
Отец Евфимийусмихна се:
„Е, помня те, Методий. Тогава ти донесе овес на отец Филотей. Какво защитаваш? Да отидем на вечернята, а след това - добре дошъл, разкажи ми за твоите работи. Чай, не напразно си се довлякъл тук от двора на църквата Шугозерски, пътеката не е близо!
— Не е близо, отче — съгласи се с въздишка Методий. - Да, не по собствено желание... Не съм сам.
Той кимна към шейната. Игуменът се вгледа по-внимателно и видя в сламата чувал, покрит с вълча кожа. Столчето сякаш се движи.
— Скитник — обясни шепнешком Методий, — скитник от далечни страни — заради Онежкото езеро. Моите хора взеха в гората. Той легна, въртейки очи. Вярно, не стана по-добре. Явно е време да умра. Той поиска да отиде в манастира Димская, мястото, казва той, е много запомнящо се за него.
„Е, ние приветстваме всеки гост. Ей брат...
Игуменът кимна на монасите и те вдигнаха лежащия в шейната мъж и внимателно го отнесоха в скита.
Той почина точно преди утрината, когато първите слънчеви лъчи боядисаха в жълто върховете на боровете на далечен хълм. Преди смъртта си той дойде на себе си - побелял, измършавял до невъзможност, с паднали зъби и разпаднала се брада. Като видя отец Евфимий, той леко се усмихна, сякаш само следеше това. Събирайки последните си сили, той поиска да го погребат в гробището на манастира, сред братята, да, измъквайки вързоп парцал от пазвата си, той прошепна:
- Кажете на Теофилакт, Вежишки игумен, отец. Да, кажете на Настя и Нутна, че ...
С тези думи непознатият си тръгна. Умря лесно, блажено, с усмивка на уста, разяден от язва.
„Приеми душата Си, Господи“, Евфимий прекръсти починалия, вдигайки падналия на пода вързоп. Тежка, пренавита с няколко парцала и велур, тя се разкъса при падането и лъскаво парче метал падна в дланта на абата. малък, внимателнорезбована фигурка на някакъв вид човек-звяр, с широко лице и късо, клекнало тяло, оплетено с изображения на змии. На врата има огърлица от човешки сърца. Очите на зеленикавосиния камък гледаха строго абата.
- Пъх-ти, прост, Господи! Отец Евфимий сви рамене ужасено. - Няма начин - Самоед демон.
Игуменът внимателно бутна статуята назад и като се прекръсти, излезе, като повика братята.
- Игумен Теофилакт, казвате, да предадете? – спирайки пред килията, прошепна той. - Значи Теофилакт вече пет години, ако не игумен ... Не игумен, и не Теофилакт, а Теофил-Владика, архиепископ на Новгород, Господ Велики!
Манастирската камбана огласи известието, слънцето изгря над високите борове.
Камбаните биеха в камбанарията на Света София, в храмовете на Детинец и наблизо - в края на Людин и на Неревския. От другата страна на реката, отвъд побелелия Волхов, празнична камбана биеше над Пазара, носеше се по улица Пробойная, цяла Славна, а на Федоровския поток, на границата между Славная и Плотницки, се сблъска с басовата камбана на църквата на Фьодор Стратилат.
Елегантно облечени хора бъбриха на Пазара, купуваха баници и сбитени, а някои вече бяха успели да разминат халба-две опиянен квас в най-близките механи. Тълпи новгородци вървяха по улиците, усмихваха се един на друг, поздравяваха се, целуваха се и поздравяваха за големия празник Великден.
Владико Теофил, архиепископ и министър на външните работи на Новгородската република, сух и жълт, но все пак доста весел, седеше във високо резбовано кресло и усмихнат разговаряше с госта - висок светлокос мъж с модерно подстригана брада и малка бенка на лявата буза.
- Значи казвате, че не искате втори мандат, Олег Иванович? - почерпвайки госта с вино, попита Владика.
— Не — поклати глава той.Че. - Не е законно. И, честно казано, няма специален лов. Военните проблеми не са пред нас, слава Богу - Москва не зависи от нас, а Иван стана слаб с Новгород, господаря на Великия, за да се състезава, щеше да се справи с татарите и със собствените си хора. Малки хора се бунтуват в Москва, не искат тираничната му власт!
- Бунтуват се, но не всички. Теофил вдигна предупредително ръка. - Някои хора се радват на такава власт. Да, и нашите ... Помните ли какво каза вонята Олелка на процеса?
- Кое е? Какъв вид татба беше изпратен в далечен затвор?
- Няма друг. Че се е напил и е крещял с нецензурни думи.
- О, побойник. Сетих се. Рядко копеле. Воден - Олелка Гнус, изглежда.
- Така че, ако си спомняте, Олелка се оплака на процеса, че, казват те, няма достатъчно ред в Новгород, казват те, трябва да бъдат по-строги с тях, смърди. По-строг… — Теофил въздъхна. - И чай, той не е единственият. Мнозина биха искали московска строгост.