Прочетете Затворник от Ерико Верисимо онлайн безплатно - RuLit - Страница 45
- Не трябва ли затворникът да се настани по-близо до масата?
Сержантът пристъпи към затворника, грабна стола, на който той седеше, вдигна го и буквално го хвърли на пода близо до масата. Туземецът изпъшка, прехапа устни и очите му се замъглиха. Вероятно е ударил ранения си крак в крака на масата, реши лейтенантът. Главоболието притъпяваше способността за негодувание.
Какво следва, лейтенант? – попита хлапето.
Антипатията му към сержанта нарастваше с всяка минута. Той се наведе към лекаря, сякаш за помощ, но лекарят, без да го погледне, измърмори:
„Моля за извинение. Имам основателни причини да не харесвам... ъъъ... такива неща. Ако имаш нужда от мен, аз съм в коридора.
Лейтенантът кимна. Капитанът отиде до вратата, но преди да излезе, спря и каза така, че всички да чуят:
— Искам да ви предупредя, лейтенант, че затворникът има сърдечно заболяване.
Сержантът се засмя саркастично.
„Сигурен ли си, че тази буболечка наистина има сърце?“
Докторът мълчаливо се обърна и си тръгна.
Четиримата седнаха около масата, сякаш за игра на бридж. Сержантът запали лампа и освети със силна светлина затворника, който примигна. Лейтенантът наля студен чай в чаша и я изпи лакомо.
„Намирам го за ненужно“, каза той. - Лампата ще го направи още по-горещо.
— Лейтенант, не знам колко опитен сте в разпитите. Но ние в полицията даваме по-ярки светлини на тези момчета от това. Уверявам ви, че дава добри резултати...
Затворникът седеше с полузатворени очи. Лейтенантът забеляза, че артерията на врата му пулсира по-бързо.
- Мога ли да пуша? — попита сержантът. И без да чака разрешение, той извади пурата си от пепелника, драсна кибрит, дръпна, изпусна облаче дим. Пленникът наблюдаваше с интерес издигащите се сини пръстенизастоял въздух. Преводачът извади цигара от джоба си и също я запали. Пленникът го погледна, а после погледна и лейтенанта, сякаш очакваше той да последва примера на останалите.
Четирима души бяха насядали около масата. И лейтенантът по никакъв начин не можеше да разбере защо са се събрали тук. Какво е общото между тях, какво ги обединява, представители на един и същи биологичен вид? Желанието да оцелееш и да се радваш на живота? Страх от смъртта? Способността да обичаш, мразиш... и копнееш? Желанието за власт и себеутвърждаване? Или любовта към свободата? Но какво е свободата? Кой от четирите е наистина свободен? Може би именно това жълто, рахитично, полуголо момче, ако не можеше да избере собствения си път на живот, то във всеки случай се оказа достатъчно свободен и смел да избере собствената си смърт! И като изключим всичко останало, не беше ли глупаво, не беше ли абсурдно стечението на обстоятелствата, което обедини четиримата тук?
На лейтенанта му се струваше, че главата му се подува, боли все повече и повече, заприличвайки все повече на съд, пълен с много ехо. Очите му шареха от китка на китка, от часовник на часовник. Дванадесет и петдесет.
Малкият затворник продължи да се усмихва почти неусетно и да наблюдава тримата едри хора.
— Губим време — изръмжа сержантът, захапвайки силно края на пурата си.
Лейтенантът се обърна към преводача.
— Добре, да започнем разпита.
Той говореше и в същото време се виждаше отвън, сякаш някакъв непознат, в чието съществуване не можеше да повярва напълно.
- Моят план е следният: ще му задавам въпроси, включително няколко безсмислени, и внезапно ще хвърля основния въпрос: "Къде е бомбата?"
- Загуба на време! — грубо го прекъсна старшината.
Лейтенантът го изгледа направо, искаше да удари наглия в лицето.
„Случайно да имаш магическо заклинание, което може да се използва, за да изтръгнеш информацията, от която се нуждаем, от това момче?“ – попита той.
Хлапето присви очи и устата му се изкриви в жестока усмивка.
- О, лейтенант! Разбира се, че има! И това заклинание, доколкото си спомням, никога не ме е разочаровало. Той се наведе към лейтенанта. „След като вашата „психология“ се провали, ще приложа моя метод. Той е прост. И стар колкото света.
Лейтенантът погледна преводача. Можеше да се закълне, че потта, стичаща се по бледото му лице, беше леденостудена. Пред него беше войник, който изпълняваше дълга си, но се опитваше да не опетни душата си. Още един неутралист.
Сержантът посочи пленника.
Не се заблуждавайте от невинния му вид. Познавам добре тези бандити.
Гледаше с омраза затворника, който продължаваше да се усмихва невъзмутимо, досущ като каменен сановник на площада край музея. Погледът на лейтенанта се спря върху бицепса на сержанта, на който беше татуирана гола жена с широки бедра и големи гърди.